Томас Энгер - Кървава мъгла

В онзи ден той беше сам вкъщи, лежа болен под юргана и гледаше видео, нямаше съмнение, че искаше компанията на една котка, която само щеше да вмирише къщата с урината си. Затова хвърли завивките си върху нея и я хвана вътре. И въпреки че имаше треска, той забеляза опияняващото чувство от това да бъдеш господар на живота и смъртта.

Но в никой от тези случаи той не бе видял сам смъртта, точно в момента, в който искрата изгасва и времето спира. Той смяташе, че ще го изживее с рибите, които бе хванал във Випетанген [47] Випетанген е южната точка на полуостров Акешнесе в центъра на Осло, Норвегия. , заедно с всички източноевропейци, когато държеше трепкащите живи същества в ръцете си и бавно им откършваше главите. Гледаше кръвта, забелязваше трескавите жизнени крампи между пръстите, но в очите на рибите никога не настъпваше промяна. Той никога не виждаше как умираха.

Никога не успя да види това и в очите на старата пъстърва. Тя беше безжизнена, преди завесата да бъде дръпната и той най-сетне да може отново да вижда ясно.

Но сега беше видял. И разбрал.

Всичко се свеждаше до това. То беше всичко, което беше търсил.

И не можеше да спре да мисли за светлината, която изчезваше от очите й, докато го гледаше умолително. Сякаш светлината се изгуби в него и започна да струи през неговите собствени очи към пътя, който се стелеше пред него. Пътеката, по която беше крачил напоследък, изведнъж му се стори толкова по-ясна и по-широка. Стана по-лесно да върши правилните неща. Сякаш нещо в него дойде на мястото си.

Затова се отправи към вкъщи.

За последен път.

Като малък обичаше да кара влак. Освен това обичаше да наблюдава влаковете. Преди да пресекат железопътната линия с велосипедите си, трябваше винаги да се огледат надясно и наляво, а след това отново надясно. Или може би беше обратното. Най-страхотното нещо, което познаваше, но и най-ужасяващото, беше, когато застанеше на перона на гара „Нурбю” възможно най-близо до релсите да чака влаковете, които щяха да профучат покрай него. А когато го направеха, беше толкова оглушително, толкова мощно, толкова много въздух преминаваше покрай него, че той почти изгубваше равновесие.

Погледна към градчето от детството си, което вече не беше никакво градче. Всичко беше различно. Къщите, хората, автомобилите, градът бе разпознаваем и същевременно не беше съвсем разпознаваем. Всичко беше по-голямо, всичко беше различно. Той беше различен.

Хора слизаха, хора се качваха. Вратата се затваряше с трясък и влакът се понасяше по-нататък. Не искаше да слиза на следващата спирка, всъщност би могъл просто да си представи как седи там и гледа как светът минава покрай него, есента, която се спускаше по покривите на къщите и обагряше небето. Но и това не можеше да стори.

Влакът отново забави скоростта си и той слезе на спирка „Нурбю”. И това място не изглеждаше така, както си го спомняше. Гарата, където те изписваха нецензурни думи, изпускайки по една буква, защото все още имаха проблем с двойните съгласни, я нямаше. Сега сградата беше по-голяма, прозрачна. Самият перон също беше подменен. Дървото се беше превърнало в бетон.

Слезе. Премина покрай дома за възрастни хора „Йостафур”, където тя със сигурност можеше да е живяла, дъртата чанта в напреднала възраст. Там тя можеше да е стояла на верандата и да е наблюдавала как влаковете пътуват. Но тогава може би не е мислила за дробни черти…

Отне му само няколко минути да стигне до вратата на дома, в който бе отраснал. Минало беше известно време, откакто не беше ходил там. Преди да влезе, погледна навън към градината и си представи проправената снежна пътека, снега, който се вихреше около тях в онзи ден, покрива, който се срина върху Вернер и който му отне живота. Стана толкова бързо, но дори сега, след толкова години, все още усещаше как настръхва.

Отвори вратата и влезе, забеляза, че тя се уплаши там, където седеше в зеленото си кресло и бродираше, както винаги, но не отне дълго, преди изумлението да се превърне в радост. А само след кратък момент той си помисли, че точно така трябваше да бъде. Точно така трябваше да реагира човек. Точно това беше да бъдеш част от едно семейство.

Чудеше се какъв би бил той самият като баща, дали и неговите деца биха се подреждали в очакване на влаковете, които да профучават покрай тях. Дали неговият син нямаше да заеква, дали би се превърнал в някого, за когото си струваше да се обзаложиш. Защото това беше нещо, което човек предаваше, нали, какъв си, по същия начин, както е с косата и с цвета на очите. Може би Себастиан щеше да се е измъкнал, щеше да е станал съвсем различен, своя пълна противоположност, този, в когото толкова усилено се беше опитвал да се превърне като малък. Щеше да стане пилот, не, всъщност щеше да стане касапин, защото имаше невероятното желание да гледа в стомасите на умрели животни. Но след това искаше да стане ловец, а по-късно и професионален футболист. А накрая вече не искаше нищо.