Томас Энгер - Кървава мъгла

Трине видя как Хенинг изчезна иззад склона. Тя зачака, заслуша се, докато не настъпи тишина. Почака още малко, за да бъде сигурна, че той си беше тръгнал.

Хенинг.

Тя, разбира се, беше чула, че той отново беше започнал да работи. Дори беше прочела някои от статиите му, последната само отпреди няколко дни, онази за Туре Пули и за това как е бил убит. Но стомахът винаги я присвиваше, когато четеше написаното от него. Малката му снимка, с белезите. И този път тя просто не можа да затвори статията.

Сега, когато отново го беше видяла както трябва, не можеше да спре картините, които изскачаха и когато беше будна. Беше посред нощ и тя осъзна, че беше будна заради някакъв звук на същия етаж. Нисък звук, който се повтаряше в ритъм. Нещо, което скърцаше. Леко стържене от стол. Ново проскърцване.

Трине стана, отиде до вратата и видя приглушена светлина да струи от стаята на Хенинг. Долавяше звуци, които се засилваха, дишане, което се забързваше. Бавно се промъкна по-близо. А гледката, когато тя надникна вътре…

Трине потърка очи.

Не бе успяла да погледне нито баща си, нито Хенинг след това. И мислеше, че може би щеше да стане по-лесно с годините, но и днес беше също толкова трудно, колкото и преди.

Трине се опита да се отърси от образите и мислите, съжали, че не беше помолила Хенинг да си мълчи за това, че я беше открил и не на последно място, за това къде се беше крила тя през последните 36 часа. Но нещо й подсказваше, че Хенинг щеше да си мълчи. Той разбираше.

Трине седна, отпи глътка от бутилката с вода, усети болката в краката си и мехурите на петите си. Болеше я дори изпод ходилата. Прииска й се да си вземе душ. Щеше с удоволствие да се изкъпе в морето, ако не беше температурата на водата, която едва се задържаше над 13–14 градуса сега, през есента. Всъщност тя трябваше просто да се бе хвърлила във водата и да бе потънала на дъното. Но никога не бе успяла да направи крачката отвъд ръба, когато бяха изскачали възможности по протежение на морския бряг. Просто не беше успяла.

Може би тя не го бе искала достатъчно силно. Или може би здраво се беше вкопчила в надеждата, че някое гениално решение щеше да се разкрие в течение на дългата разходка покрай морето.

Трине извади мобилния си телефон и прочете последното съобщение, което бе получила от Катарина Хатлем преди един час, съобщение, на което Трине все още не беше отговорила.

Вече няма друг начин, Трине. Ясно изявление от кабинета на министър-председателя: „Сега тя трябва да излезе и да укроти топката, или да се оттегли.” Измисли ли други начини да разрешиш това?

Трине отново претегли алтернативите. Или да се изправи срещу обвиненията, да разкаже къде е била и какво е правила в онази вечер, а след това да чака общественото неодобрение, което с бясна скорост щеше да я изкара завинаги от политиката. Или трябваше да обикаля наоколо и да се преструва на мъртва, да се оттегли тихомълком от страх да не изгуби най-доброто и най-хубавото, което притежава?

„Така или иначе ще го изгубиш — помисли си тя, — ако тръгнеш да оборваш обвиненията”. И двата избора бяха еднакво невъзможни.

Отново се ядоса на себе си, защото не беше достатъчно смела, за да открие решение на своите проблеми на дъното на морето или на ръба на някоя скала, докато все още имаше този шанс. „Страхливка” — каза си тя.

Но беше малодушно и просто да побегнеш, да избягаш от проблемите си, както беше направила сега. Това не беше тя, никога не е била такава. Да, беше се наложило да зарови някои неща от миналото, но това беше различно. Да покрие нещо, което вонеше, така че миризмата да изчезне. И досега журналистите не бяха успели да изровят онова, което се криеше там и тлееше.

Но каква гаранция имаше, че истината нямаше да излезе наяве за един ден, след като той или тя проявяха готовност?

Никаква.

Трине поклати глава. Независимо какво правеше, то беше погрешно.

Командната зала на шестия етаж в полицейското управление беше пълна с униформени и цивилни полицейски служители, общото между които беше, че вниманието им беше насочено към края на заседателната маса. Там главният следовател Арилд Йерстад вдигаше чаша кафе към устата си. Правоъгълната маса беше покрита с документи, чаши за кафе в различни цветове и наполовина пълни бутилки. На едно прожекционно табло с главни букви беше написано: „ЙОХАНЕ КЛИНГЕНБЕРГ”. Предварителните технически резултати бяха изложени под формата на ключови думи под името.