Томас Энгер - Кървава мъгла

— Здравей — каза той накрая.

Двама мъже, които Хенинг предположи, че бяха охранители на Трине, спряха до нея. Видя, че щяха да нахлуят вътре, но Трине ги спря с жест на ръката и промърмори — с лице извърнато от него — че това е просто брат й.

След това тя отново се обърна към него. И той не знаеше как да тълкува онова, което виждаше в очите й. Дали беше гняв, или страх, или нещо друго. Във всеки случай имаше нещо . Дистанцираност, може би.

— Да ме дразниш ли си дошъл? — попита тя.

— Да те д…? Не. Дойдох тук, за да…

Хенинг спря, замисли се.

— Дойдох тук, защото се тревожех за теб.

Трине се засмя.

— Много хора са загрижени за теб, Трине. Никой не те е чувал от половин денонощие.

— Затова ти идваш тук? За да провериш дали съм се скрила тук?

— Да.

— Да, та това е толкова типично за теб — измърмори си тя. Хенинг се канеше да я попита какво има предвид с това, но Трине го прекъсна.

— И каква е процедурата сега? Ще ме интервюираш ли или нещо такова?

— Не би ми хрумнало.

— Тогава ка…

Трине премълча края на изречението. Хенинг дълго я наблюдаваше, преди да каже:

— Дойдох, за да се опитам да ти помогна.

— Не се нуждая от помощ — отвърна тя сопнато.

Хенинг стоеше и гледаше пръстите й, които се вплитаха един в друг, в крайчетата на ноктите й, които опираха едно в друго. Ако си спомняше правилно, тя ги гризеше чак до кожа. Винаги много й се караха за това, когато беше малка.

И сега тя не искаше да го вижда. Ако не я познаваше толкова добре, щеше да си помисли, че се страхуваше от него.

— Не видях автомобила ти на паркинга — наполовина попита, наполовина констатира той.

— Не, нали не мислиш, че съм толкова глупава? Паркирах на друго място. И не дойдох дотук с моята кола.

Трине леко обърна глава и за кратък момент погледите им се срещнаха, достатъчно дълго, че той да види майка си в тях. Същият ум. Същото презрение. Сякаш й беше неприятно да бъде в една и съща стая с него.

— Нито пък аз. Но засега аз нямам собствена кола — каза той и се опита да се засмее. Трине нямаше намерение да омеква.

— Разхожда ли се?

Трине погледна часовника си, след това премести очи към морето.

— Откри ли сини точки?

Хенинг се усмихна при спомена за това как се надпреварваха да търсят сините следи покрай крайбрежната ивица. По това време по-малко ги беше грижа за природата, по-важно беше състезанието. И Трине винаги искаше да побеждава. Винаги.

— Колко измина? — попита той.

Трине отново се обърна към него.

— Ставерн — отвърна тихо тя.

— Ставерн? — почти извика Хенинг. — Чак дотам ли вървя? И обратно?

Тя кимна едва забелязано.

— Това са доста мили.

Трине погледна механично към часовника си.

— 12,2 километра — отвърна тя, — в едната посока.

— Тогава значи ти…

Тя въздъхна отчаяно.

— Какво искаш, Хенинг?

Той я погледна. Част от косата й, мокра и тъмна, се подаваща изпод шапката. Вятърът я развя и я издуха пред очите й.

— Не може ли просто малко да си поговорим, Трине?

— Не.

Отговорът дойде категорично.

— Нямам желание да разговарям с теб.

Хенинг се опита да открие някакво обяснение в очите й, но там откри единствено дистанцираност. Тя отново погледна към морето, преди да направи крачка в къщата. И тогава забеляза, че екранът на лаптопа свети.

— Да не би да се ровиш в компютъра ми?

— Не, аз…

Трине бързо пристъпи към масата и с трясък хлопна лаптопа.

— Излизай оттук — каза тя.

Хенинг се канеше да протестира, но видя, че няма смисъл.

— Излизай — повтори тя.

Хенинг стана, вдигна ръце. Той тръгна, но спря и се обърна, погледна почервенелите й от духащия вятър бузи. Отново се опита да каже нещо, но смислените, освобождаващи думи не му идваха.

— Поне дай знак на обкръжаващия те свят, че си жива — заяви той. — Има много хора, които се тревожат за теб.

— Да, сигурна съм в това.

— Но аз наистина го мисля, Трине.

Трине отново се засмя.

— Да, сега вероятно имате угризения на съвестта, така мисля.

Хенинг не знаеше какво да каже.

— Видя, че съм жива — каза тя и посочи външната врата. — Сега можеш да си вървиш.

— Но…

— Бъди така добър, Хенинг. Просто си върви.

Изведнъж нещо черно се появи в погледа й, задържа се там само за секунда или две, но беше достатъчно дълго, за да го види той. Трине застана на процепа на вратата, гледаща към морето, с гръб към него. Хенинг я наблюдаваше няколко секунди, преди да направи каквото тя искаше. Излезе пред къщата, до обраслия канал на баща му, пое нагоре по склона, където спря и се обърна. Вдигна очите си над покрива на колибата и погледна към морето, толкова тъмно, колкото и приближаващата вечер. Дочу писък на чайки, съзря лодка в далечината, беше малка на безкрайния фон. И си помисли, че голямото, открито море също криеше много въпроси, които може би никога нямаше да получат отговор.