Томас Энгер - Кървава мъгла

Телефонът звънна приблизително когато беше изминал половината път. Обаждаше се шефът на отдела за новини от Норвегия. Хенинг помисли да не вдигне, но накрая се предаде.

— Здравей, Хайди.

— Къде си?

М-м, любезности.

— В колата съм.

— Момиче е било открито убито в апартамент в Бишлет [42] Бишлет е квартал в Осло. . Налага се да те изпратя незабавно там.

— Съжалявам, но ще ми е малко трудно. На половината път съм до… — Хенинг спря, не искаше да разкрива накъде се беше запътил.

— На половината път докъде?

— Почти стигнах Тьонсберг.

— Какво, по дяволите, ще правиш в Тьонсберг?

— Просто ще проверя нещо.

Хайди въздъхна тежко в телефонната слушалка.

— Кога се връщаш?

— Не знам. Късно вечерта, надявам се.

Нова въздишка.

— Окей.

След това тя затвори, без да каже „дочуване”.

През следващия час Хенинг се беше концентрирал в пътя. Нямаше нужда от нищо друго, освен да шофира към миниголф игрището до къмпинг „Анвикстранда”, най-полегатото миниголф игрище, което можеха да посещават по веднъж всяко лято, така че те бяха там. Спомените.

Той си спомни прекалено малките ръчички около прекалено големите стикове за голф. Спомни си за неравния път, който не беше станал по-малко неравен с годините, как винаги трябваше да карат почти извън пътя, за да направят място на превозните средства, идващи от противоположната посока. Но сега нямаше нужда от това.

Покрай горичката се откри голяма, покрита с трева област. Там бяха играли футбол през лятото. Там се бяха опитали да накарат хвърчилата да се носят нагоре към облаците, там се бяха упражнявали да правят циганско колело, там бяха играли на фризби и забравяха да се хранят, защото им беше толкова забавно. А на хоризонта беше морето, синьо, голямо и красиво.

Хенинг караше покрай кофите за боклук, продължи, докъдето стигаше пътят, до края на къмпинг „Донавал”, където количките стояха подредени една до друга с огради, платформи и заключени пластмасови кутии с мебели за външно обзавеждане. Всичко беше каквото си го спомняше.

Мястото за паркиране точно за тяхната колиба изскочи на няколко метра пред него. Но там нямаше автомобил. Трине я нямаше. Нямаше никого .

И въпреки това той сбърка.

Малко по-нататък по чакъления път той забеляза следи. Пресни. Сякаш една или две коли са карали почти до края на гората и след това са обърнали. Винаги когато се канеха да прекарат няколко дни в колибата, караха колкото се може по-близо до пътеката, за да могат да разтоварят багажа. А след това — напрегнатото пътуване през горичката с ръце, пълни със сакове, чанти и торби с храна. Трине и Хенинг винаги трябваше да отнесат всичко наведнъж и се придвижваха през горичката, където корените се простираха към пътеката и приличаха на усойници, всички до един. И всеки път, когато нещо прошумолеше в гъсталака, те подскачаха във въздуха, уплашени както само децата могат да бъдат.

Но това беше невероятно красива горичка, с много дървета, лиани, които се увиваха едни около други, бяла съсънка [43] Бяла съсънка или Anemone nemorosa е вид многогодишно растение с бели цветове, растящо в гори и на сенчести места. , която грееше през пролетта и се разпростираше като одеяло над листата. А гледката, когато се изкачаха в планината, когато целият Скагерак [44] Скагерак е името на един от двата протока, които свързват Балтийско море със Северно море. се откриеше и можеха да видят лодки, рисуващи бели следи след себе си в искрящата, синя повърхност на океана…

Сега той си спомни всичко.

И тъй като за първи път беше там, си помисли, че нямаше да му навреди да огледа наоколо. Той обичаше морето. Винаги беше обичал да хвърля камъни по рифовете, за да види дали ще уцели. Обожаваше да се гмурка, да търси калкани по пясъчното дъно, да разглежда водораслите, а другите водни растения се развяваха покрай него с бавни движения, докато той плуваше.

Хенинг паркира, пое по пътеката, където всичко беше променено, но същевременно и не беше. Все още търсеше усойници. И чувството, когато се покажеше на скалите и отново видеше морето, беше същото. Сякаш нещо в него се освободи. Спря и погледна в синевата, където небето в далечината беше придобило вечерен розов оттенък, който на определени места се отразяваше по повърхността на морето.

Спомни си как играеха по каменистия плаж, Трине и той, как беряха сини и черни боровинки, горските плодове, които приличаха на другите видове боровинки и които въпреки това той всяко лято винаги наричаше просто боровинки. Трине го поставяше категорично на мястото му, влизайки в ролята на бавачка. И такава я помнеше, въпреки че тя беше с една година и половина по-малка от него, винаги с укорително размахване на пръста и интонация, която би накарало повечето хора да се уплашат и да се подчинят. Също и когато играеха карти. Тя винаги бързо усвояваше новите игри, научаваше стратегиите. Майка им никога не играеше, за да спечели, предпочиташе да остави това на децата. И Трине мразеше това.