Томас Энгер - Кървава мъгла

Жертвата лежеше по гръб върху собствения си диван. Дългата коса беше застанала подобно на венец около главата. Ластикът от нечия конска опашка лежеше до нея, кафява, точно като покривалото на дивана. Единият крак лежеше почти извън възглавничката на дивана. Жертвата беше с панталони. Както и блуза, бяла, но мокра. Пот, може би. Възглавницата под нея също беше влажна.

Бярне не можеше да понесе мисълта, че пикочният мехур се изпразва в момента, в който човек умре. Имаше нещо недостойно в такъв завършек на живота. Една от грешките на живота. Но жертвата носеше дрехи, помисли си той. Едва ли е някакъв сексуален мотив, ако борбата там имаше нещо общо с нейната смърт. Но фактът, че е имало някаква форма на съпротива във всекидневната, той приемаше като добър знак. Вероятността да има останали генетични улики беше голяма. И Бог знаеше, че в момента те се нуждаеха от лесен случай.

— Тя сама ли е живяла тук? — попита той.

— Така изглежда — отбеляза Сара. — В банята има само една четка за зъби.

Нова снимка, за няколко секунди Бярне беше заслепен от светкавицата, преди отново да си възвърне фокуса и да се огледа. Чаша червено вино на перваза на прозореца. Той може би си беше мислил, че жена в средата на трийсетте си години би искала да има цветя тук и там, но мъжът виждаше единствено лампи и свещници. Разпръснати по стената снимки.

Камерата на Сара отново изгасна. И сякаш изкуствената, остра светлина караше снимките да се открояват по-ясно. Бярне отиде до стената и погледна поставените в рамки фотографии, висящи там.

Стъклото беше разбито.

Той се приближи още, докато не го обгърна студен полъх. Особено след като счупените парчета от стъкло не успяваха да прикрият усмивката на едно момче, което не можеше да бъде на повече от две години.

Не беше се качвал горе често. Но сега, когато Хенинг бе отключил тавана и бе подал глава вътре, му се искаше да не го беше правил. Имаше толкова много спомени там горе, в нещата, които виждаше. Кашони с дрехи, играчки, стари обувки, които, разбира се, биха били прекалено малки днес. Една стара тротинетка, чифт кънки. Той не можеше да ги остави. Тогава Юнас още повече би се отдалечил от него, ако се отървеше от неговите вещи. Само мисълта за това усещаше като нападение.

Въпреки това влезе в таванското помещение и откри онова, което търсеше, взе кашона със себе си и изчетка праха от него, преди да отвори капака. Видя купчини фотокопия и фотоалбуми. Умишлено прескочи снимките на Юнас. Това, което го интересуваше в момента, бяха снимките, на които беше Трине и той, еднаквите колажи, които майка им беше направила за Коледа, когато бяха на 10–12 години.

Идеята беше изскочила, когато той видя стара снимка на Юнас, Нора и него самия върху рафта на камината в дома на майка му. Осъзна, че имаше толкова много неща, свързани с Трине, които беше забравил. Затова духна силно в картонената кутия и прахът го удари в лицето. Автоматично отдръпна лицето си назад, преди да остави ръцете си да се заровят в купчините снимки. И не му беше необходимо много време, за да открие албума, който търсеше.

Той го отвори, така че светлината и въздухът да проникнат. Първата страница беше празна. След това — снимка с Трине и него като новородени, с разлика от година и половина. Лежаха на същата пейка, със същия открит поглед, насочен към камерата. Хенинг можеше да види колко много си бяха приличали като бебета.

Прелисти албума, видя много техни бебешки снимки заедно на пода. Гърбът на Хенинг беше прав като дъска, ръката му беше протегната към Трине, която лежеше по гръб с ръце във въздуха. Имаше игра. Имаше усмивки. Имаше снимки в детската кошара, снимки на деца, които лежат под завивките на дивана с изморени погледи и бели като платно чела. Имаше снимки на деца, които постепенно порастваха. Снимки от детски събирания, коледни празненства, от каменния плаж до хижата в Ставерн, където се опитваха да правят жабки във водата с камъчета. Две единици върху сметанова торта, годината, в която Трине навърши 11. Трине, която е напълнила бузи, готова да духне.

„Какво бях направил всъщност? — чудеше се Хенинг. — Какво бях направил, че да накарам мама да мрази мен и да боготвори Трине?“

Хенинг отново погледна фотоалбума, каменни плажове, скали, лодки в Скагерак. Не си спомняше откога не беше ходил в хижата в Ставерн, но трябва да бяха изминали няколко години. Спомни си как изведнъж малките населени места и хижите замираха в средата на август. Съседите в хижата, които обичаха слънцето, изчезваха, преди училището отново да е започнало. Винаги беше така, когато се отправеха натам през септември, за да затворят хижата за зимата, съседите им вече го бяха свършили. Морето щеше да може да лудува, неудържимо, без зрители. И той осъзна, че ако Трине бе заминала точно сега някъде, където да бъде на спокойствие, то трябваше да е там.