Томас Энгер - Кървава мъгла

Беше започнало да вали, когато Бярне излезе. Бе студено, дъждовно време, с големи, тежки капки. Но нито водата, нито хладният есенен въздух имаха някакъв ефект върху него. Някакво безпокойство се беше загнездило в стомаха му и беше дало живот на треска, която се бе разпростряла и в останалата част от тялото му.

Две местопрестъпления с разлика само от няколко дни, с частично идентични улики. „Това случайност ли е?” — запита се той и веднага си отговори. Портрети лесно можеха да бъдат счупени по време на борба. А и удушването не беше необичаен метод за убиване. Но единствено Ерна Педерсен е била осквернена след смъртта си.

И все пак.

Бярне се срещна с Емил Хаген малко по-късно пред входа на жилищния блок. Заради засилващия се дъжд двамата се настаниха в една от полицейските коли, без обаче да включват двигателя. Водата барабанеше по стъклото. Големи, движещи се люспи се стичаха от капака.

— Проверих в Центъра за спешни случаи — заяви Бярне. — Няма повиквания от нейния телефон.

Хаген прокара ръка по мокрото си лице и се обърса в панталоните си.

— Разговарях със съседите, които са си били у дома — обясни той. — Никой от тях не е чул нищо.

Бярне се опита да погледне през стъклото пред себе си. То беше започнало да се поти от вътрешната страна. Отвън преминаха двама полицаи, които разговаряха помежду си, но думите не стигаха вътре в автомобила.

— Има обаче едно нещо, което е интересно — каза Хаген. — Жертвата е подала сигнал за влизане с взлом преди две седмици.

Бярне обърна глава към колегата си, чиито челюсти изглеждаха по-напрегнати от обикновено.

— Няма нищо откраднато, но тя разказа — ако съм го разбрал правилно, — че някой бил кървял в дома й.

— Кървял?

— Да, беше намерила предполагаемо кърваво петно точно до котешкото кошче. А след това някой е счупил на парчета снимка, която е висяла на стената.

Бярне го погледна.

— Преди две седмици?

— Да.

— Същата снимка, която е окачена сега, или е била друга?

— Не съм сигурен, но мисля, че е същата. Възможно е все още да не е била сменила рамката или стъклото.

— И да е оставила парчетата стъкло на пода?

Бярне поклати глава.

— Силно се съмнявам.

Хаген не отговори. Полъх на мокра кожа се надигна от неговото яке.

„Това беше странно” — помисли си Бярне. Някой беше разбил на парчета снимка в дома на жертвата преди две седмици, а точно същото се беше случило и днес?

Не беше никаква случайност. И това свидетелстваше за ярост, която се коренеше надълбоко.

— Кой беше поел нейния случай тогава? — попита Бярне.

Хаген го погледна.

— Не беше приоритизиран. Нищо не е било откраднато. И никой не е пострадал.

— Като изключим може би мъжа, който е влязъл с взлом.

— Може би.

— Ами тогава кръвта — направено ли е нещо с нея?

— Не знам — отвърна Хаген. — Тя сигурно се е оказала на опашката като всичко останало.

Бярне поклати глава и въздъхна.

— Какъв вид кръв беше това?

— Какво имаш предвид?

— Имаше ли капки кръв, имаше ли кървави пръски — каква беше?

— Замърсена. От типа, когато ако прокървиш някъде, без да знаеш, и след това влезеш в контакт с нещо…

— Аз знам какво означава замърсяване, Емил.

Следователите седяха замислени в мълчание няколко секунди, докато дъждът се стичаше по прозореца. Бярне сложи едната си ръка на дръжката на вратата.

— Е — каза той. — Ще направим онова, което винаги сме правели.

— Това ще направим.

Хенинг винаги беше харесвал есента. През лятото има единствено букове в бургундско червено и блестящи жълти полета рапица, които се открояват от зелените и свежите. А през есента почти всички дървета и храсти добиват цвят. Сякаш годината е узряла. И да, играта на цветове носи послания за по-тъмни периоди, и да, има нещо тъжно в нещата, които бавно умират. Но Хенинг винаги се е радвал на това.

Нора никога не разбра как Хенинг, посред концерта на Едвард Григ в ла минор, можеше да седи там със сълзи в очите и същевременно да моли да му повярват, че сълзите са знак, че той е добре.

Сега есента се движеше покрай него иззад прозореца на автомобила. Полетата бяха там, късо подрязани и полумъртви, подобно на плосък паметник над светли, топли вечери.

Пътуването до Ставерн отнемаше цели два часа и половина, спомняше си Хенинг, но от Кльофта. А и беше в съвсем различна кола, в съвсем различно време. Тогава натъпкваха малката синя буболечка и ако се случеше днес, полицията щеше да ги глоби за безотговорно шофиране. Просто да бъде на същия път, или почти същия, защото сега имаше магистрали навсякъде, това накара Хенинг да си спомни как сядаше, сгънат на задната седалка, и едва успяваше да стигне дръжката, която отваряше прозореца. За да може да изпусне дима навън.