Томас Энгер - Кървава мъгла

Тя се срещна с него, ръцете й се разтвориха и тя го притегли към себе си. А той стоеше, не я прегръщаше, само усети нейния мирис, добре познатия аромат на нещо сладко, примесено с уханието от кухнята. Месо и зеле, чушки и картофи, миризмата на овнешко задушено обикновено напълваше устата му със слюнка, но точно сега му призля от нея.

— Толкова е хубаво, че все пак пожела да дойдеш — почти извика тя и го пусна.

И всичко беше наред, докато той не влезе в стаята, човекът, когото наричаше себе си „татко”. Не каза нищо, само спря пред огледалото на мястото, където някога бе седял телефонът, преди да се сдобият с безжичен стационарен телефон. Там, където подът винаги ужасно скърцаше.

— Мислех, че каза, че той няма да дойде? — попита и се обърна към жена си.

— Казах го, но… Той си промени мнението. Не е ли хубаво?

— Той не знаеше ли, че трябва да предупреди?

Тя се опита да каже нещо, но не пророни нито дума, преди той тежко да запристъпва покрай тях. Никаква прегръдка за „добре дошъл”. Никаква протегната ръка.

И сега беше така.

— Надявам се, че си гладен — каза тя и влезе в кухнята, нетърпелива беше да го накара да я последва. — Погледни — каза тя и посочи тенджерата. Той кимна, погледна я.

Всичко си беше както преди и всичко беше различно.

Малко по-късно седнаха и започнаха да се хранят. Но той едвам успяваше да преглъща. Размишляваше върху всичко, казано там, вътре, колко малко беше.

— Ще ми подадеш ли солта?

Погледна към човека, който наричаше себе си „татко”. Подаде му солницата, като в същия момент обърна своята наполовина празна чаша, така че започна да тече по покривката, масата и пода. Нож и вилица се удариха в чинията в другия край на масата. Дълбока въздишка се изтръгна.

— Мислеше си просто да седиш там?

Той не отговори. Майката до него откъсна няколко големи парчета попивателна хартия от рулото и ги притисна към покривката.

Нова въздишка. Ново изсумтяване.

— Стоиш там като малък пикльо. Не смяташ ли да се извиниш?

Той вдигна глава към него, бавно. Не отговори.

— Е? Не смяташ ли да помолиш за извинение?

„Не” — каза си той вътрешно. Вече не.

В следващия момент бащата се изправи от стола, тежко и рязко, краката на стола изстъргаха по пода в същия момент, в който набързо смачканата салфетка падна на масата до чинията.

Нещо заседна над очите му. И в момента, в който усети силна ръка около своята, отново, престана да вижда ясно. Той просто действаше.

И действаше.

И действаше.

Емилие беше присъствала на много погребения през годините. Но болката, която тя изпита от това да изгуби някого, не можеше да се сравнява с тази, която усещаше в момента. Беше нещо съвсем различно, когато някой бъдеше убит. Но това, което я тревожеше най-много, беше мисълта какво ли беше минало през главата на Йохане, когато бе разбрала, че умира.

Емилие се беше установила в спалнята и беше затворила вратата. Не можеше да понесе друго, освен да бъде сама. Не можеше да прави нищо друго, освен да мисли кой можеше да е убил нейната най-добра приятелка. Човекът, с когото тя можеше да разговаря за всичко. Беше размишлявала за всички хубави неща, които бяха правили заедно, и колко непонятно беше, че те повече никога нямаше да правят приятни неща заедно.

На вратата се почука и Матис я отвори, без тя да е отговаряла.

— От полицията са — каза той, държейки телефона на Емилие. — Искат да говорят с теб.

Емилие усети рязко присвиване в стомаха само при мисълта, че сега трябваше да разговаря с някого. Леко се надигна. Матис влезе, подаде й телефона и се усмихна приятелски, предпазливо. Емилие избърса сълзите от лицето си, усети, че бузите й пламтят, взе телефона и почака, докато Матис затвори вратата след себе си. След това тя се обади.

— Здравейте, обажда се Бярне Бругелан от полицията в Осло.

— Здравейте — тихо отговори тя.

— Първо бих искал да Ви поднеса своите съболезнования — заяви той. — Доколкото разбирам, вие сте била една от най-добрите приятелки на Йохане Клингенберг.

— Да — заекна Емилие. — Бях. Благодаря.

— Извинете, че ви звъня, но съм длъжен да говоря с вас.

— Разбирам това — отвърна тя и се надигна още малко. „Той има мил глас — помисли си тя. — Топъл и вдъхващ доверие.”

— Вие и Йохане сте се срещнали на кафе днес, така ли е?

— Да. В кафене „Бла-бла” в Св. Хансхауген [48] Св. Хансхауген е административен район в Осло. .

— Тя как се държеше, докато бяхте заедно? Беше ли разтревожена за нещо? Изнервена?