Томас Энгер - Кървава мъгла

Емилие се замисли.

— Не, държеше се както обикновено. Шегуваше се и се смееше, както винаги.

— Не е създавала впечатлението, че се страхува от нещо или от някого?

— Не — почти се засмя Емилие и се подсуши под носа. — Беше щастлива и доволна.

Тя дочу, че полицаят си записваше.

— Спомена ли нещо за това какво ще прави след като обядвате?

— Не, мисля, че щеше да се прибира. Но първо щеше да напазарува малко, може би.

— Нищо повече, освен това? Нищо друго за това какво е щяла да прави по-късно през деня?

— Не, ние не си говорим за това — отговори Емилие.

— Забелязахте ли дали някой не ви държи под око, докато стояхте там?

Емилие се опита да се сети, но нито едно лице не изскочи.

— Колко беше часът, когато тръгнахте оттам?

— Мисля, че около един.

Емилие чу, че гласът й все още беше тънък, затова се прокашля и се опита да го подсили.

— Какво знаете за живота, който приятелката ви е водела?

— Какво имате предвид? — попита Емилие.

— Бяхте ли приятелка, на която Йохане разказваше всичко?

— Да, така мисля.

— Смятате ли, че тя би ви споделила, ако изпитваше затруднения по един или друг начин?

Изгарящо ужилване се разнесе от стомаха й по цялото тяло. Само мисълта, че Йохане би крила нещо от нея, проблеми, които тя е можела да й помогне да разреши, предизвика нови сълзи. Отново присви очи, усети как сълзите се стичаха по парещите й бузи, преди да капнат от брадичката й.

— Да, сигурна съм — пелтечеше тя.

— Ами мъжете? Гаджетата й?

Емилие отново прочисти гласа си.

— Не, ние винаги обсъждахме момчетата и такива неща.

Полицаят помръдна и столът, на който седеше, проскърца.

— Тогава тя беше ли е някого?

— Не. Отдавна не беше имала приятел, но знам, че понякога по малко излизаше с мъже. Но нямаше нищо сериозно с никого от тях.

— Не е споменала някой конкретен, който да е бил запленен от нея? Или обратното?

Емилие поклати глава, преди да осъзнае, че полицейският служител не можеше да я види.

— Не се сещам за никого — отговори тя.

— Окей — заяви служителят и направи нова пауза. — Много време ли е минало, откакто за последно бяхте в дома й?

Емилие се опита да помисли.

— Мина известно време, да. Ние обикновено обядваме заедно веднъж в месеца или нещо такова, но вече не си ходим толкова често на гости. Аз живея в Йесхайм, с малко дете, на пълен работен ден, и такива неща, а тя продължава да живее в Осло. Или продължава… — каза Емилие и внезапно скръбта надделя в гласа й. — Тя повече няма да продължава с някои неща.

Гласът й се пречупи и тя заплака, изгуби контрол върху мимиките на лицето си. Вълна от ярост и скръб премина през нея и тя здраво уви пръстите си около завивката, докато неясни звуци се процеждаха през устата й. Полицаят не каза нищо, докато Емилие се съвземе.

— Съжалявам — каза тя накрая.

— Не мислете за това. Кажете, когато сте готова.

— Аз съм готова, просто е малко…

Емилие не знаеше как да продължи изречението.

— Разбирам — заяви служителят и направи още една пауза, преди да зададе следващия въпрос.

— На стената в хола на приятелката ви е била окачена снимка на малко момче. Сещате ли се за коя снимка говоря?

Емилие се умисли.

— Трябва да е снимката на Себастиан — отговори тя.

— Себастиан?

— Себастиан е моят син — продължи Емилие. — Йохане е, или по-скоро беше , една от кръстниците на Себастиан. Подарихме й негова снимка за Коледа миналата година.

Тя постави телефона в другата си ръка и подсуши лицето си със завивката.

— Въпросът може би ще ви се стори много странен, Емилие, но аз съм длъжен да го задам — знаете ли за някого, който би имал основания да се сърди на вашия син?

Емилие вдигна поглед.

— На Себастиан? Защо питате?

— Просто отговорете на въпроса, моля ви.

— Какво общо има с това моят син?

Полицаят не поясни. Неочаквана ярост се появи в гласа й.

— Не — отговори грубо тя. — Себастиан е на две години и половина. Все още не е живял достатъчно дълго, за да ядоса някого, освен мен и партньора ми.

— Разбирам — отвърна полицаят.

Главата й сякаш щеше да експлодира и осъзна, че не беше яла от известно време. Но само при мисълта да сложи нещо в уста, й призляваше.

— Доколкото разбирам, и двете с Йохане сте от Йесхайм. Ако ви спомена името Ерна Педерсен, какво ще ми кажете?

Емилие потърка над бузите си с кокалчето на ръката си.

— Ерна Педерсен? — попита тя, но не чу никакъв отговор. — Помня, че имахме учителка, която се казваше така, но може би има и други с това име.