Томас Энгер - Кървава мъгла

Трине заключи колибата, закачи ключа под пейката в жълтата стая и вътре в себе си благодари за престоя. След това се заизкачва към планината и набра номера на Катарина Хатлем, която вдигна само след няколко позвънявания.

— Здравей, аз съм — каза Трине. — Прибирам се.

Гласът на шефа на връзки с обществеността изведнъж стана облекчен, но Трине обясни, че все още няма да се показва в офиса. Може би не и преди следващия ден.

— Окей.

— Но сигурно можеш да уведомиш тези, които се чудят дали не обмислям скоро да кажа нещо. Мислих. Трябва да го направя. Само все още не знам съвсем кога ще стане.

— Това е прекрасно, Трине. Но какво си намислила да кажеш?

Трине спря, обърна се към морето, към фара Твистайн и безкрайната синева далеч, далеч там.

— Ами това, което ще причини най-малки щети.

На сутрешното събиране Хайди Шюс беше раздразнена, защото Хенинг все още не беше прочел за убийството на Бишлет, и още по-раздразнена, защото досега им се беше налагало да цитират НТА [50] НТА е Норвежката телеграфна агенция. . Хенинг беше получил заповед да покрие и това убийство, но той не проявяваше особен интерес към случая сега, когато очевидно напредваше с мистерията около Трине.

Той се замисли за факса, който беше изпратен до всички редакции в страната преди два дни. Последният удар срещу сестра му. Тогава би трябвало да бъде възможно да се проследи откъде идваше този факс.

Онзи, който стоеше зад това, едва ли можеше да бъде толкова глупав, че да го е изпратил от своя собствен офис. Може да бе накарал някой друг да го направи, естествено, но във всеки случай беше дръзко. Колкото повече хора включваше тази игра, толкова по-нестабилен щеше да бъде планът.

Погледът на Хенинг беше привлечен към бюрото, където редакторът на екип „Новини” Коре Йелтланд ентусиазирано пляскаше с ръце.

— Юл Осмундсен дава признаци на живот! — извика той.

Йелтланд се обърна към един от журналистите.

— Бързо — каза той. — Напишете съкратена версия.

Максимум два реда и я сложете най-отгоре.

Журналистът кимна.

— Тюва, кои теми сме оставили на изчакване?

Хенинг проточи шия, виждаше главата на една жена, която сведе поглед към екрана пред себе си. Хенинг блокира гласа й, докато поклащаше глава. „Всичко е както преди — помисли си той. — Нищо не се променя.”

И ако не беше равносилно на удряне с глава в стената, Хенинг щеше да е разговарял с журналистите от „ VG “ и веднага да е попитал кой им е дал този боклук, който те на драго сърце и без критика хвърлиха върху първите страници на редица издания. Но никой от журналистите не издаваше своите източници, във всеки случай не и на други журналисти. А и никое издание не би признало, че с радост са се оставили да бъдат използвани като статив на микрофона, за да бъде свален един министър.

Вместо това Хенинг прекара няколко секунди в търсене на фамозния факс сред гъмжилото от листове и вестници на бюрото си. Най-отгоре в изданието той видя номер, за който му отне само няколко минути да се сети, че идваше от едно интернет кафе на улица „Нилс Лаухс вай” в Айксмарка [51] Айксмарка е предградие на норвежката община Берум, с жители, наброяващи около 4000 души. . Реши да се обади там.

— Здравейте — каза той и се представи. — Чудя се за едно нещо — хората трябва ли да се легитимират, когато наемат машини от вас?

— Хората трябва да оставят име и телефонен номер, които се регистрират в нашата база данни, да. Ако например ФБР трябва да открие дали някой е заплашвал президента на САЩ чрез някоя от моите машини, то тогава аз съм задължен да им кажа кой я е наел.

— Значи, ако работех за ФБР, вие щяхте да можете да ми кажете кой е идвал при вас в понеделник вечерта след 22 часа и е изпратил факс от ваша факс машина?

— Не точно кой е изпратил факса, защото всички, които са тук, могат да я използват. Но определено бих могъл да ви предоставя доста кратък списък. Нямаше особено много хора тук в понеделник.

— Точно — каза Хенинг. — Благодаря ви.

Фредрик Станг дойде, тичайки в офиса на Бярне, без да почука.

— Имаме съвпадение — извика той развълнувано. — Прегледахме някои от списъците на класовете на Ерна Педерсен от началното училище в Йесхайм. Имаме съвпадение! — повтори той.

— Кой е?

— Маркус Йерльов — отвърна Станг с ликуване, изписано по цялото му лице.

„Маркус Йерльов” — повтори си Бярне. Мъжът, с когото бе разговарял предишния ден. Един от хората, посетили Грюнереме заради Централата за доброволчество.