Томас Энгер - Кървава мъгла

Храниха се бавно, докато си говореха за работа. Това ще рече, че Пол Фредрик говореше, а Трине слушаше. Тя взе няколко хапки от маринованото пиле и опита малко от темпериралото се вино. Но не успя да изяде особено много, въпреки че се опита. Не й се виждаше редно да се храни. Нито пък да пие или да разговаря. Беше й трудно да мисли за това, което беше извършила, и същевременно да го гледа в очите.

„Не можеш да му го разкажеш — каза си тя. — Просто не можеш.”

След вечерята се разположиха на дивана. Послушаха малко музика. Чет Аткинс. Трине никога не беше харесвала особено много джаз, но чувственият тромпет прилягаше добре на приглушената светлина. Оставиха телевизора. Не се питаха нищо. Зъбите им посиняха от виното. Но когато Пол Фредрик се върна с нова бутилка червено вино, в него имаше нещо по-твърдо и решително в стъпките му.

— Имам план — заяви той и седна. — Мислех си да те напия.

Не се усмихваше, не се смееше. Блясъкът в очите му проникваше в нея.

— Но не за да се разприказваш за случилото се с теб през последните дни. Аз всъщност не се интересувам особено от всичко, изписано по вестниците. Вярвам ти, щом казваш, че не си извършила това, в което те обвиняват.

Той направи пауза, преди да продължи.

— Но от известно време сме женени, Трине. И въпреки че съм човекът, който те познава най-добре от целия свят, то аз не мисля, че мога да кажа, че те познавам особено добре.

Трине сведе глава.

— Животът ни е обществено достояние. И аз приемах всичко, за мен не беше проблем. Но вече не. Дължиш ми нещо повече от написаното във вестниците, Трине.

Той отново направи пауза.

— Ще ти го кажа още веднъж.

Изчака, докато тя го погледне.

— Обичам те. Вероятно винаги ще те обичам. Но ако искаш да съм тук и за в бъдеще, то трябва да ми се отдадеш напълно . Интересувам се от всичко, свързано с теб. Крайно време е да ми разкажеш коя всъщност си ти, Трине. Коя е Трине Юл. Коя беше Трине Юл, преди да ме срещне.

Опита се да проникне зад погледа й, но тя не му позволи.

— Можеш да започнеш от семейството си — каза той с твърд глас. — Разкажи ми за родителите си. Разкажи ми за Хенинг. Какво се случи с вас всъщност? Защо вече не поддържате връзка?

Трине вдигна глава и го погледна сериозно.

— Ти спомена Хенинг — каза тя. — Да не си говорил с него?

Пол Фредрик се канеше да отговори, но спря. И Трине разбра, че бе познала.

— Той дойде при мен, Трине. Също така ми изпрати съобщение снощи и ми разказа, че те е открил и че си жива.

Трине стана, направи няколко крачки към прозореца на всекидневната и се обърна с гръб към него. Пол Фредрик не я последва. Трине спря до пианото.

— Само искаше да ти помогне — заяви Пол Фредрик и стана. — А сега ти отново правиш това.

Той се приближи към нея.

— Всеки път, когато те попитам за Хенинг и за семейството, ти се затваряш. Разпитах Хенинг и за това, но той ми каза, че няма представа защо всичко помежду ви е отишло по дяволите. Какво има всъщност между вас?

Тя рязко обърна глава към него.

— Това ли е казал? Че не знае?

— Да.

Тя отново се отдалечи на няколко крачки от него, но Пол Фредрик я последва. Дълго време никой от тях не проговори. Той застана пред нея, хвана раменете й и се опита да я погледне дълбоко в очите. Тя не можеше да го погледне, затова се освободи, отиде при чашата си с вино и отпи голяма глътка.

Пол Фредрик отиде след нея. Не каза нищо. Само я погледна.

Трине размишляваше. За онова, което не искаше да мисли. За онова, което се беше опитала да забрави. За видяното в онази нощ. За онова, което късните филми понякога показваха.

Мина дълго време, преди тя да го погледне.

— Никога не съм го разказвала на някого — започна тя. — И трябва да го отнесеш със себе си в гроба. Можеш ли да ми го обещаеш?

Пол Фредрик кимна бързо.

Трине въздъхна и отпи нова глътка. Стисна леко слепоочията си. Седна. Във всекидневната беше тихо. Чет Аткинс отдавна беше спрял да свири.

Тя сведе поглед. Знаеше, че нямаше да може да го гледа в очите, докато разказва. Затова намери една точка по повърхността на масата пред себе си. И каза:

— Познаваш ли баща ми?

Пол Фредрик кимна.

— Той почина, когато бях на 15.

Тя едва долавяше собствения си глас. Отново направи пауза.

— Искаше да разбереш защо в нашето семейство не си говорим? — попита тя и погледна към Пол Фредрик. — Защо повече не мога да имам нищо общо с Хенинг?

Пол Фредрик кимна повторно.

— Тогава ще трябва да ти разкажа някои неща за баща ми.