Томас Энгер - Кървава мъгла

След това тя се обърна и си отиде.

Трине не можеше да си спомни кога за последно беше спала така добре и без кошмари. След като бяха разговаряли до късно през нощта, тя беше заспала до Пол Фредрик, не се събуди нито веднъж, преди мобилният й телефон да звънне на нощното шкафче. Беше чувала хората да казват колко е хубаво да облекчиш сърцето си, да изречеш нещата, които са те яли отвътре. Но никога не беше вярвала, че чувството ще бъде такова.

И въпреки че беше хубаво да разкаже на Пол Фредрик за баща си и за видяното от нея в онази нощ, тя не успя да му разкаже всичко за себе си. Нито веднъж не беше дори близо. И не знаеше дали някога щеше да може.

Въпреки че все още не беше мислила за работа, Трине стана заедно с Пол Фредрик. Закусиха двамата, прочетоха вестника, обсъдиха новините, онези, които не се отнасяха за нея. Когато Пол Фредрик отиде на работа, Трине остана сама в тишината, която трайно се установи около нея. Искаше й се да потренира, да избяга далеч от всичко, но вместо това размишляваше над това как медиите бяха засипани с всичко, което се беше появило за нея през последните дни.

Тя не беше възприела и половината от статиите, но най-големите заглавия, за съжаление, оставаха. Като избрана от народа за министър, тя беше приела да бъде следена отблизо. Като избрана от народа, а освен това и като министър, тя беше приела да бъде зорко наблюдавана. И ако имаше човек, който да успява да просъществува, без да допуска грешки, то тя все още не го беше срещала. Беше приела, че винаги щеше да бъде разглеждана под лупа.

Но тя не заслужаваше това.

Нямаше съмнение, че не заслужаваше това.

А в светлината на ретроспекцията лесно можеше да се смята, че тя никога не биваше да извършва онова, което бе извършила. Имаше нещо със заключенията. Тогава всичко ставаше много по-просто.

По-просто.

До последните дни Трине не си беше позволявала да пропусне най-обикновените мисли. Когато се опита да направи заключение за това кой би могъл да знае за свършеното от нея в Дания, тя веднага се сети за една приятелка, която може би беше разказала на някого за това, и така слухът се беше появил. Но досега най-простото обяснение не я беше осенявало. Имаше човек, който знаеше всичко, който й беше помогнал за всичко, който я беше изкарал от хотел „Каледония” по дискретен начин, който беше уредил кола и самолетен билет, беше подготвил хотел и някои други дрехи за нея, за да може тя да отпътува възможно най-незабелязано от Шевик [55] Шевик е международно летище в Кристиансанд, Норвегия. . Който беше запазил час, за да може тя да се заеме със своя малък проблем. Човекът, с когото тя бе имала най-много общо през трите години, в които бе заемала поста министър на правосъдието. Този, на когото се беше доверявала най-много.

Трине взе мобилния си телефон, който стоеше до чашата с кафе, потърси един номер от историята на повикванията и го набра.

— Здравей, Трине. Как си?

— Добро утро. Бих искала да проведа пресконференция малко по-късно днес. Можеш ли да уредиш практическите неща около това?

За кратко настъпи тишина.

— Да, разбира се, но…

— Хубаво. Направи го за два часа, за да мога малко да се подготвя. Но преди това бих искала за кратко да поговоря с теб . Да кажем в моя кабинет в дванадесет часа?

Отново тишина.

— Ъ-ъ, окей?

— Чудесно. Тогава ще се видим в дванадесет.

Хенинг погледна часовника. Беше излязъл рано.

Не му пречеше. Обичаше да сяда в „Олимпен” толкова близо до улицата, колкото беше възможно. Преди си измисляше истории за хората, които минаваха, за себе си, само като хвърляше бърз поглед към техните лица, очите им, дрехите. Приемаше го като подготовка в стремежа си да опознае хората по-добре, нещо, което отново би могъл да използва в работата си. Не на последно място това го държеше ангажиран в онези пъти, когато му беше скучно, докато чакаше някого, както сега. И той осъзна, че от известно време не беше вършил много неща, чисто и просто защото се беше страхувал. Вино, приятели, музика. Дори и морето съзнателно бе държал на разстояние. Някой психолог може би щеше да каже, че се страхува отново да почувства нещо. Хенинг не знаеше. Знаеше единствено, че в момента с него се случваха някои неща, без той напълно да може да ги осъзнава.

Телефонът на Хенинг звънна. „И като говорим за приятели” — помисли си Хенинг и видя, че Ивер Гюнешен беше на линията. И внезапно Хенинг бе обзет от угризения на съвестта заради онова, което почти се беше случило с Нора предишната вечер. Може би Ивер звънеше заради това? Дали тя му беше разказала за станалото?