Томас Энгер - Кървава мъгла

— И с това нямам предвид как върви и подобни, защото мисля, че знам доста добре. Но… как си, Хенинг? Как си наистина?

Хенинг се изкушаваше да попита защо тя се интересува, но не успя да го направи.

— Е, нещата са, ами… поносими — отговори той. — Има много за времето с Трине и с… с…

— Туре Пули?

Хенинг вдигна поглед към нея.

— Да — отвърна той. — Или по-точно, не толкова много конкретно за него, във всеки случай не именно сега, но…

И Хенинг усети, че е на път да й разкаже както за Indicia , така и за умрелите кучета, но се спря в последния момент. Беше прекалено рано.

— Разбирам — отвърна кратко тя и отпи глътка от виното, премлясна леко и издаде нечленоразделен звук на задоволство. Хенинг беше оставил чашата си недокосната. Той се радваше на атмосферата, която музиката им създаваше, но дори и със струните на Цимер имаше нещо потискащо и странно в това отново да стои толкова близо до Нора. Тя отново отпи глътка от чашата с вино, отпусна се назад на дивана и сложи единия си крак върху другия. След това си промени решението и отново се наведе напред.

— Сори — каза Хенинг. — Неудобен диван.

— О — възкликна Нора и се усмихна срамежливо.

Помежду им отново настъпи тишина. Хенинг я изучаваше.

— Има ли нещо по-особено, за което ти би… искала да разговаряш с мен, Нора?

Тя го погледна рязко, сякаш я бяха заловили на местопрестъплението.

— Не, аз просто…

Нора сведе погледа си надолу. Хенинг беше в очакване. Тя още веднъж отпи глътка вино.

— Преди една седмица или нещо такова — започна тя. — Когато ти лежеше в гроба, след това…

Тя вдигна очи, сякаш за да потърси помощ в розетката на тавана.

— Мислех, че си мъртъв — довърши тя, без да среща очите му. — Мислех, че… че сме принудени да погребем и теб.

Тя все още не го поглеждаше.

— И…

След това тя въздъхна и поклати глава.

— Защо живееш тук , Хенинг?

Въпросът й го изненада.

— Защо живееш точно тук?

Нора махна с ръце из пространството.

— Искам да кажа, та ти имаш изглед от спалнята си, ако там спиш — поясни тя и посочи боядисана в бяло врата. — Можеш да виждаш право към…

Нора не довърши.

— Имаш дори балкон, който е съвсем същият като онзи, който ние имахме.

Нора не продължи, само го наблюдаваше. Сега беше ред на Хенинг да се концентрира в пода.

— Не, аз…

— Наистина ли искаш да се самонараниш толкова много? — попита тя. — За да се самоизмъчваш ли го правиш? Това някакъв вид наказание заради…

Хенинг вдигна ръка срещу нея.

— Не го казвай — отвърна той. — Не произнасяй името му.

Очите на Нора се бяха насълзили. И той усещаше, че се беше случило същото и с неговите.

— Не произнасяй името му — повтори той с по-тих глас, който беше на път да се пречупи. Моментът се удължи. Настъпи пауза между две песни, а след няколко секунди в апартамента настана пълна тишина. Хенинг долавяше собственото си затруднено дишане. Виждаше пулса по шията й, окачената на нея верижка върху тънкия бял пуловер. Не си спомняше да е виждал тази верижка преди.

След това започна нова песен, сякаш и двамата се събудиха от болезнения кошмар. Нора не каза нищо повече, вместо това допи виното си с движение, което Хенинг не си спомняше да е виждал у нея преди.

— Трябва да тръгвам — заяви тя и стана. Хенинг я последва към кухнята, към коридора, където тя се облече. След това тя се изправи и го погледна. Наистина го гледаше.

И се приближи към него, не спря, докато не беше съвсем близо до него. Той обви ръцете си около нея, тя се притисна силно и не й се искаше да го пуска. Хенинг не можеше да се сети кога за последно беше прегръщал Нора по този начин. Той внимателно сложи ръка на врата й и галеше косата й от горе на долу. Затвори очите си. Меката, прекрасна коса. Точно както преди. Нейният аромат. Точно както преди.

А когато тя се откъсна от него малко по-късно, краката й не помръдваха. Тя остана така, близо до него. Само няколко сантиметра ги деляха. Той все още можеше да усети пулса й върху лицето си, мирис на алкохол се загнезди около носа му. Хенинг не знаеше дали той самият придърпваше Нора към себе си, или Нора неусетно се приплъзваше по-близо към него, но разпозна трепета, магнетичната сила, която никога не го беше напускала. И усещаше с цялото си същество, че никога не беше обичал някого така, както обичаше Нора.

Затова се отдръпна.

Виждаше в очите й, че и тя изпитва чувството, че е извършила нещо нередно. Стояха и се съзерцаваха дълго.