Томас Энгер - Кървава мъгла

— И тогава какво смяташ за всичко това? — попита Хенинг. — Извършила ли е Трине онова, в което я обвиняват?

Осмундсен отново размаха ръце.

— Вчера сутринта тя ми каза, че това, което се е разчуло, не е истина. Че обвиненията срещу нея не са верни.

— Но ако е така — каза Хенинг, — защо не опровергае слуховете? Защо бяга?

— Не знам — отвърна Осмундсен и отново сведе очи. — Не е присъщо за нея. Нямам представа какво се случва.

В следващия момент телефонът на масата помежду им извибрира. Хенинг видя как надежда и страх се надигнаха у Осмундсен, който сграбчи телефона. Бързо го сложи обратно на масата. Остави го да звъни.

— Журналисти ли? — попита Хенинг.

Осмундсен кимна.

— Трябва да съм получил някъде около 200 повиквания през последното денонощие. Никога не се отказват.

Хенинг искаше да каже нещо, но думите така и не се появяваха.

— Нямаш никаква идея и за това къде може да се е дянала Трине ли? — попита той вместо това. — Никакви места, на които обичате да ходите, когато искате да останете на спокойствие?

Осмундсен отново се замисли, но Хенинг виждаше, че той се беше отказал. След малко се извини и каза, че трябва да отива на работа, тъй като предстоеше важна видеоконференция, на която трябваше да присъства. Хенинг го улови за ръката и заяви, че, разбира се, той ще плати сметката. А след това едрият мъж изчезна навън в огромната и трудна несигурност.

Хенинг не знаеше защо, но виждайки Пол Фредерик, започна да мисли за своя собствен баща. На един рядък съботен портрет на Трине, който той намери предишната вечер, тя говореше за това колко трудно й е било след смъртта на баща й, как това е допринесло за оформянето й като човек. И той се чудеше как би повлияло на Пол Фредерик, ако Трине не се върне към съда.

Мисълта го отпрати право към майка му. Дали охранителят в сградата, в която тя живееше, беше успял да му направи услугата, за която го беше помолил — чудеше се той.

Хенинг реши да разбере.

Перниле Турбьорнсен и Уле Кристиан Сюнд седяха на столовете си един срещу друг, когато Бярне Бругелан и Ела Санлан влязоха в залата за отдих. Разстоянието между двата стола не беше голямо, а медицинските работници се бяха привели един към друг, но и двамата подскочиха назад, когато служителите на реда ги поздравиха:

— Здравейте — каза Сюнд с усмивка, която бързо застина. Той погледна Турбьорнсен, който веднага сведе поглед и потърка пръстите си един в друг. Те не останаха там задълго, тя приглади леко косата си, опита да се изправи малко и бързо погледна към полицейските служители, които първоначално не казваха нищо.

Бярне изчака, защото веднага му хрумна една мисъл, щом ги видя. Първият разговор, който беше провел с Турбьорнсен в деня, след като Ерна Педерсен беше открита убита. Онова, което медицинският работник каза за своя колега. Сюнд й се беше обадил след случилото се в клиниката в неделя вечерта.

Това, естествено, можеше да бъде просто колегиален разговор за травматично събитие на съвместното им работно място. Но с погледите помежду им, ясно запазени в паметта му, краткото разстояние, Бярне разбра, че отношенията бяха по-близки. Че те не споделяха само стаята за почивка от време на време, но и общо легло.

Стаята беше толкова малка, че служителите на реда останаха прави.

— Добре е, че ви срещнахме заедно — каза Бярне и погледна първо към Турбьорнсен. Беше се случило нещо със защитния й механизъм, който беше толкова непокътнат първия път, когато я беше срещнал. Сега той можеше буквално да види пукнатините. Лицето беше изгубило от цвета си.

— Приключили сте с кавгите, доколкото виждам — започна Бярне.

Погледът на Турбьорнсен се насочи към него, а след това към Сюнд, който внезапно започна да бели кожичките и крайчетата на ноктите си.

— Все още е законно да се караш с някого, всички двойки го правят от време на време. Но по-любопитно ми е защо сте се карали тук , на четвъртия етаж, в онзи следобед, когато Ерна Педерсен е била убита.

Бярне видя как се заформяше протест в бузите на Сюнд.

— И защо открихме вашите отпечатъци върху куките на Ерна Педерсен — добави Санлан и посочи Турбьорнсен.

— Моите? — попита тя.

Санлан кимна.

— Да, но това не е толкова странно, нали? Случваше се, когато й помагах да си легне или да оправя ръкавиците и чорапите й. Тя не можеше сама, бедната, ръцете й вече не я слушаха.

Бярне погледна колежката си. „Може би правдоподобно обяснение” — помисли си той и се загледа в пламтящия цвят, който внезапно се появи по бузите на Турбьорнсен.