Томас Энгер - Кървава мъгла

Тя знаеше, че беше с няколко килограма в повече, че говореше прекалено много, особено когато се напиеше. Но можеше да даде толкова много любов. Много! Емилие винаги е била благословена, що се отнася до мъжете, които винаги са били готови да й дадат всичко.

Не беше ли несправедлив светът?

Йохане усещаше как по челото й се събра пот. А торбите бяха успели да се заплетат по всевъзможни странни начини по пътя към тясното стълбище.

Отне време, но в крайна сметка тя стигна до третия етаж. Задъхана, отключи, влезе и притегли издутите торби към себе си. Под якето й гореше пожар, който се разнасяше и до останалата част от тялото й. Искаше й се да си вземе душ, но точно в момента нямаше сили за нищо друго, освен да седне.

И така тя седна, докато сърцето й се опитваше да си възвърне нормалния ритъм. Огледа се за Балтазар, малкия пакостник, но той не беше в кошчето си. Тя не получи и измяукване, когато го извика.

Изминаха няколко минути, преди Йохане да се изправи и да влезе във всекидневната. Тя отново го викна, но и сега не получи отговор. Отново ли се беше скрил под дивана? Йохане се наведе на четири крака, видя прекалено много неща, които не трябваше да са там, но нямаше никаква котка. Изправи се и отново въздъхна.

След това забеляза движение леко зад себе си.

Йохане се обърна рязко и широко отвори очи.

— Ти какво правиш тук?!

Ако не го беше разпознала веднага, може би щеше да изпищи. Но имаше нещо в погледа му. Празен и студен. И не се премести от нея, докато мъжът не каза:

— Хубаво момче.

Той кимна с глава към стената. След това приближи една крачка. Йохане се отдръпна, но беше възпряна от холната маса.

После се замисли. Сигурно той беше влязъл с взлом преди две седмици, беше я следил от разстояние, пред читалнята.

Тя го погледна, гледаше очите му. И осъзна, че никога не се беше страхувала повече от сега.

Той се приближи с още една крачка. Чуваше как сърцето му биеше непрекъснато, силно и бързо, някъде дълбоко в ушните канали. Опитваше се да види, но всичко се сливаше. Наблюдаваше я като през воал, преглъщаше, примигваше, опитваше се да си поеме дълбоко дъх, но стаята не се променяше.

Детайлите не се появяваха.

Изчакай, каза си той. Бъди търпелив.

Стисна ръцете си силно, но не го усети. Не го заболя. Таблетките действаха. И това беше толкова прекрасно.

Отново преглътна. Отново я видя съвсем ясно.

— Дължиш ми извинение — каза той.

Вдигане на вежда.

— Аз? И за какво?

Отново му стана трудно да вижда, не забелязваше контакта между ръката и снимката на стената, чуваше единствено звънтенето на стъкло. Йохане вдигна ръце пред лицето си, сякаш за да се защити. Когато ги свали, той отново замахна, тя не беше сигурна какво гони той, но мъжът се надяваше този път да е главата й. Но все пак това я накара да падне върху стъклената маса, да се приземи върху дивана и да си удари врата в ръба. Тя се смълча.

Все още не, каза си той и зачака замъгляването му отново да изчезне. Почакай, докато прогледнеш. Когато яснотата се появи, забеляза, че годините я бяха променили, но въпреки това него все още го имаше. Презрението . И то беше срещу него , момчето, което беше спасило живота й в една студена петъчна вечер през 1994.

Беше петък, като всички други петъци в Йесхайм. Бяха ходили в Градината . Както обикновено, Емилие и Йохане бяха опиянени от живота. Клатушкаха се наляво-надясно по тротоара, ръка за ръка. На път към вкъщи, те минаха през уличната кухня до бензиностанцията, точно до светофара, за да си направят среднощна закуска. И както обикновено, Емилие беше заобиколена от момчета.

Той също беше там, заедно с неколцина приятели. Те забелязаха пиянското хранене, което внезапно получи нов обрат, когато нещо заседна в гърлото на Йохане и тя не можеше да диша. Емилие напълно полудя и се разпищя толкова силно, колкото можеше, че някой трябва да помогне на Йохане. И в светлината от вътрешната част на заведението с домашна кухня на него му стана ясно как всички наоколо стояха като замръзнали на асфалта, докато гласът на Емилие не се превърна в оглушителна болка за ушите. Обхвана го необичайно спокойствие. Всъщност той само щеше да стои там и да наблюдава как светлината гасне. Но Емилие беше там. Сладката, хубава Емилие, която обикаляше наоколо, викаше и пищеше.

Той отиде при Йохане, докато тя се държеше за гърлото. Устните й ставаха все по-лилави. Трябваше да се напрегне, за да се откъсне от момента и да мисли за курса по оказване на първа помощ, който тъкмо бяха изкарали в училище. За противната, мека пластмасова кукла, към която беше долепил устни, и която на вкус беше толкова гротескно стерилна, и за останалото, което бяха научили, онова за Хаймлих, но той не си спомняше точно какво беше то. Застана зад нея, наполовина я повдигна, наполовина я притисна и изведнъж Йохане отново си пое въздух. Тя стоеше там, плюеше, кашляше и плачеше.