Томас Энгер - Кървава мъгла

Вървели бяха в продължение на един час и половина при лек дъжд, когато телефонът на Трине звънна. Тя го извади от шушляковото си яке и спря на една заоблена скала, която й напомняше за гладко избръснати черепи.

— Здравей, Катарина — каза тя. — Чудех се кога ще се обадиш.

— Да, имаше… Имаше някои неща за вършене днес сутринта. Видя ли най-новите заглавия?

— Не.

— Има…

Шефът на Трине по връзки с обществеността въздъхна тежко, преди да разкаже за прессъобщението, дошло снощи.

— Шегуваш се с мен — каза Трине.

— Ще ми се да беше така. От Министерския съвет бяха при мен тази сутрин и оттам се чудеха какво, по дяволите, правиш. „Напълно ни шокира” — както казаха.

Трине затвори очи. Киселата, некомпетентна скапана кучка там.

— И не знам колко дълго още можем да повтаряме едно и също отново и отново, Трине. Започва да се появява чувство на неудовлетвореност към информацията. Мисля, че Юлевик засега успява да устои на най-лошия политически натиск, но…

— Ами кабинетът на премиера? Казали ли са нещо от там?

— Информационният директор ми позвъни тази сутрин и се чудеше какъв вид стратегия ще приложим по-нататък. Казах му, че ще му се обадя. Оттогава е минало известно време.

Трине отново отвори очи, вгледа се във водната повърхност, която се движеше все повече и повече.

— Къде си, между другото? — попита Катарина.

— Навън съм и се разхождам. Опитвам се да избистря мислите си.

— Звучи ми като добра идея. А и не искам да се заяждам с теб, Трине, защото знам колко ти е трудно. Но мислила ли си по-задълбочено какво ще правиш?

Трине въздъхна и направи още една крачка към ръба на „черепа”. На няколко метра имаше каменна река, водеща до скали, които непрекъснато биваха старателно измивани от водните маси. Тя усети как вятърът развява косъмчетата, изпаднали изпод червената й шапка с козирка.

— Не — каза тя.

Трине се обърна с гръб към вятъра, който свистеше в телефонната слушалка. Но не беше вярно. Беше мислила какво да прави. Щеше да предприеме единственото разумно нещо. Нямаше друг начин да се измъкне от всичко това.

Бринкен беше жилищна област с размерите на малко село. Намираше се от лявата страна на главния път, когато се шофира към Йесхайм от юг.

Хенинг бе минавал наблизо много пъти, но никога не беше влизал тук. Когато за първи път го направи, всичко изглеждаше точно така, както си го беше представял. Улици, накъдето и да се обърнеш, еднофамилни къщи, подредени в редици, асфалтирани пътища и тротоари. Не толкова много новопостроени жилища, повечето изглеждаха като от 70-те или 80-те години.

Хенинг следваше джипиеса, след като беше въвел адреса, който беше получил от Атле Абелсен. Не само това, той бе получил още пощенския код и номера на къщата, заедно с пълно описание на жилището, в което бе живяла Ерна Педерсен — жилища за двама, свързани в обща къща на един етаж.

Когато Хенинг стигна, забеляза, че къщата беше добре поддържана. Свързващите стени, облицовани в дървена ламперия, боядисани в синапено жълто. Таванът беше плосък. Пътеката пред къщата беше асфалтирана. Имаше градина. Поддържана морава. Жив плет, цветна леха, ябълково дърво. Тераса.

Някой беше правил ремонт.

Хенинг паркира отпред и позвъни. Нямаше никого у дома. Може би не беше толкова странно. Онези, които живееха тук, вероятно бяха на работа. Хенинг извади една визитна картичка, написа, че би желал да се свърже със собственика на къщата и закрепи визитката в процепа на вратата, след което осъзна, че новите собственици изобщо не бяха познавали Ерна Педерсен.

Затова се обади на Том Свере Педерсен.

— Отново ли сте вие? — попита университетският лекар.

— Отново съм аз, да — отвърна Хенинг. — Вижте, в момента съм в Йесхайм и се замислих върху нещо. Знам, че казахте, че майка ви е била вещица, но знаете ли дали е имала нормални взаимоотношения с някого от съседите си?

Педерсен не отговори веднага.

— Знам как съседите стоят до оградата и си бъбрят в продължение на часове, особено през лятото. Мисля си най-вече за някого, когото майка ви е харесвала или познавала малко по-добре от останалите.

— Във всеки случай това трябва да е Боргни — отговори Педерсен. — Но не знам дали тя все още живее там.

— Боргни коя?

— Боргни Рамстад. Посещаваха един и същи клуб по плетене, доколкото знам, преди цяла вечност. Поздравете я от мен, ако се свържете с нея.

— Добре. Благодаря за съвета.

Хенинг затвори и извървя още няколко метра до няколко пощенски кутии наблизо. Видя, че пише „Рамстад” върху една от кутиите с номер 25, непохватно написано отдолу. Хенинг се огледа, забеляза една къща със същия номер и позвъни и там. Но и този път никой не се появи, затова той пъхна още една визитна картичка в процепа на вратата.