Томас Энгер - Кървава мъгла

— Имаше ли някого, когото познавате, който я е мразел повече от останалите?

Педерсен замлъкна за няколко секунди.

— Не и някого, за когото да се сещам. А и стават много години оттогава.

Хенинг вдигна погледа си в последвалата пауза. Видя как Адил върви по меката настилка с раница на гърба.

— Да разбирам, че сте ходили на разпит?

— Да, ходих.

— Сигурно са ви попитали дали подозирате някой, който стои зад убийството на майка ви.

Педерсен изчака малко преди да отговори.

— Попитаха ме.

— И подозирате ли?

Дълга пауза. Хенинг не насилваше нещата.

— Не. Но съм малко разтревожен дали някой не е ядосан и на мен.

Хенинг леко се надигна.

— Какво имате предвид?

— Нищо, просто си мисля за снимката, която беше счупена в стаята на майка ми.

Хенинг не го прекъсваше, остави Педерсен сам да разкаже. И когато той свърши, Хенинг забеляза, че вратът му леко замръзваше.

— Тогава вие имате ли врагове? Някого, от когото би трябвало да имате основателна причина да се страхувате?

— Не. Казах това и на полицията.

— Окей.

В същия момент Хенинг видя едно момче да отива към футболното игрище, ръка за ръка с майка си. И веднага се сети кой беше бащата на момчето.

— Благодаря ви, че бяхте толкова откровен с мен, Педерсен. Високо го оценявам.

Хенинг стана и погледна към момчето.

— Пак заповядайте. Ще пишете ли нещо за майка ми, или…

Хенинг се замисли за момент.

— Надявам се да го направя, да. Но точно каква история ще се получи, все още не ми е съвсем ясно.

Командната зала беше пълна с полицаи и следователи. Както обикновено вниманието беше насочено към края на заседателната маса, където главен следовател Арилд Йерстад провеждаше преглед на доказателствата и фактите по случая с убийството.

— Докъде стигнахте с изслушванията на хората от клиниката? — попита той.

Емил Хаген прочисти гърлото си.

— Все още не сме готови, така да се каже.

— Някой, който да се е откроил като малко по-интересен от другите?

Хаген поклати глава.

— Мнозина дадоха алибита едни на други, а повечето твърдят, че не са видели нищо. Но ние сме длъжни да задълбочим малко повече изслушванията.

Йерстад кимна.

— Съдебният експерт е готов с анализа на частиците и праха, открити по дрехите на Ерна Педерсен — каза той и поглади мустаците си с показалеца и палеца. — Скали са, чисто и просто. Съвсем малки фрагменти от скали, вероятно от другото оръжие, което все още не сме открили.

— Онова, което е било използвано, за да бъдат куките забити докрай в очите й? — попита Ела Санлан. Йерстад кимна утвърдително.

— В един от фрагментите всъщност имаше и малко вълна. Вълна със съвсем малка частица лепило.

— Вълна? — попита невярващо Емил Хаген и облиза горната си устна.

— Скала, вълна и лепило — каза Йерстад и се огледа. — Какво ни дава това?

Останалите полицаи се спогледаха.

— Коса — заяви Санлан.

Нови объркани погледи.

— Никога ли не сте си правили чудовище от камък?

— Не — бързо отвърна Хаген, като същевременно изсумтя.

— Взимаш два камъка — поясни Санлан. — Залепваш ги един за друг и ги украсяваш със слама или вълна, или с нещо друго, което да служи за коса. След това рисуваш очи, нос и уста. Често срещани са в детски градини и училища.

— Така си мислеше и Ан-Мари — каза Йерстад. — Че търсим чудовище от камъни, на което му липсва малко коса и което има резки или белези от куки за плетене по себе си.

Хаген поклати глава.

— Но нормално ли е да се прави чудовище от камъни в дом за възрастни? — попита той и погледна към Санлан.

— Точно това никога не съм виждала, но не е необичайно пациентите да се занимават с различни форми на ръчна работа — ако искат. Разговарях с един от болногледачите там именно за заниманията им през свободното време и това не присъстваше особено много сред тях.

— Тогава откъде се появи идеята за чудовището от камъни? — попита Пиа Ньоклеби.

Бярне се прокашля и погледна Санлан.

— Даниел Нилсен имаше нещо подобно на масата в хола си, когато го посетихме в дома му по-рано днес, но не обърнах внимание дали имаше резки по него. А не мисля, че той ще е толкова глупав, че да остави оръжието си на масата в хола си, което, между другото, стоеше до руло тоалетна хартия.

— Може би той е един от онези хора, които се запалват от такова нещо — предложи Хаген.

— Които се запалват? — попита Санлан.

— Човекът живее сам. Оръжието от убийството. Тоалетна хартия.