Томас Энгер - Кървава мъгла

Образът, който й се изграждаше в медиите в момента, беше много далеч от малкото момиченце, заедно с което той бе израснал в Кльофта. Спомняше си как всяка вечер на Коледа сядаха пред телевизора с пакетчета бонбони в ръце и гледаха всички коледни филми. В някакъв момент имаха също и кресла тип „Круша”, естествено, това на Трине беше розово, докато Хенинг имаше ментово зелено. А някои вечери той отиваше в стаята й, за да я прегърне за „лека нощ” и просто да поговори с нея дълго време, докато не се заудря по стената, от другата страна, където родителите им лежаха и не можеха да заспят.

Понякога се случваше да тренират заедно в мазето, където сивият килим винаги беше толкова набръчкан и където нерядко силно миришеше на урина, защото кварталните котки имаха влечение точно към тяхната носеща стена. Трине и Хенинг използваха мека гумена топка и редуваха игрите на хандбал и футбол, използваха вратата на тоалетната и тази на килера за спортни врати. Една Коледа и двамата получиха шорти „Адидас”, с които тренираха, и сякаш ставаха по-добри и издържаха повече, просто защото се чувстваха толкова красиви.

Дали Трине понякога се сещаше за онези времена?

Може би двамата се бяха отдалечили един от друг в пубертета, всеки зает със своето. След като той завърши гимназията и постъпи във военно училище, почти не си говореше с нея. В онези пъти, когато се обаждаше у дома, майка му вдигаше телефона. Трине никога не звънеше. Никога не го прегръщаше за „добре дошъл”, когато той се прибираше, обикновено следобедите излизаше отново и се връщаше късно вечерта.

Въпреки липсата на контакт помежду им, имаше нещо по темата за нея, което го затрогваше. Той не обичаше да я гледа как кърви. И макар че беше изкушаващо да проучи подробно станалото, случаят не беше негов, че да се рови в него. Освен това навсякъде щяха да го посрещнат заключени врати. Нито пък имаше контакт в политическите среди. И какво щеше да направи всъщност? Та те дори не знаеха кой беше младият политик.

„Зарежи — помисли си Хенинг. — Случаят не е твой.”

Малко беше изкушаващо да излезеш в есенното време, а Бругелан нямаше представа кога ще бъде възможно да дойде. Затова той изпрати текстово съобщение на Анита, в което я молеше за извинение, тъй като следобедът щеше да дойде и да мине, без той да е там. Но не получаваше отговор.

Наближаваше времето за нова среща в групата за разследване, когато Бярне получи обаждане от екипа, който през последните два часа беше стоял пред сградата, където Даниел Нилсен живееше.

— Да? — отговори Бярне.

— Искаше да знаеш, ако обектът се раздвижи — каза гласът от другата страна.

— Да — отвърна Бярне.

— Той излезе преди малко, взе го едно червено БМВ, което имаше черна дупка в ауспуха.

— Окей?

— Отправиха се към „Холменколен” [29] Холменколен е квартал на норвежката столица Осло, носещ името на хълма, на който е разположен. В Холменколен се намират едноименният национален ски център, включващ едноименната шанца, който е най-посещаваната туристическа атракция в Норвегия. през „Майорстюа” и кръстовище „Сместад”, но го изгубихме след дяволски дълъг червен светофар. Ауспухът, който доста бръмчеше, също не може да бъде чут повече.

— „Холменколен”?

— Да.

Какво ли щеше да прави там той?

— Проверихме регистрационния му номер. Автомобилът е собственост на Перниле Турбьорнсен. Познаваш ли я?

Бярне се замисли.

— Да — тихо отвърна той.

— Но не тя е карала автомобила. Шофьорът е бил мъж със светла коса малко под раменете.

„Мъж със средно дълга, светла коса” — помисли си Бярне и се опита да си спомни хората, с които беше разговарял през последното денонощие. Не му беше нужно много време, преди да открие съвпадение.

Възможно ли е да е бил Уле Кристиан Сюнд, медицинският работник, открил Ерна Педерсен мъртва?

Охранителите бяха предложили да носят чантата на Трине с дрехи и храна, но тя бе отказала. Болката, която прогаряше ръцете й и се разпространяваше към раменете, тя щеше да поеме, ако не поради друга причина, то за да се почувства поне малко жива. През последните няколко часа не се бе чувствала така. Само бе съществувала, почти като в безтегловно състояние, без да може да усети земята под краката си.

Морето не беше за Пол Фредрик, той беше по-скоро планинар. Нищо не се случваше край морето, както често казваше той. Нищо, точно. Тъй като нищо не се случваше там, тя имаше нужда да бъде именно там. Заедно с вятъра, полъха и морето. Които нямаше да я гледат с обвинителни очи.