Томас Энгер - Кървава мъгла

Намери ключа там, където за последно го беше оставила, преди Бог знае колко години, под пейката до входа към жълтата стая. Миризмата, която я удари, щом влезе в къщата, накара спомените й да завалят. Всичко беше както си го спомняше от детинство. Бяла камина в ъгъла, който едва й пасваше. Стара цепеница стоеше в ъгъла, черна като въглен и крехка. Малък, прашен, преносим телевизор, бял шкаф с чаши и бутилки. Разтегателен диван до стената. Маса по средата, която ставаше приблизително два пъти по-голяма, стига само тя да си направеше труда да свърже страничните рамена. Стари, износени столове със сини възглавнички.

Тя си спомни как една пролет щяха да отварят колибата, беше може би средата на май. Имаше миши изпражнения навсякъде. Бяха наяли възглавниците, завивките, свещите, навсякъде имаше черни, малки точки. Друг път намериха бяла стърчиопашка [30] Бялата стърчиопашка (Motacilla alba) е дребна птица от разред Врабчоподобни (Passeriformes), семейство Врабчови, срещаща се и в България. , вкочанена, но все така красива, сякаш все още беше жива. Лежеше под един матрак. Как се беше оказала там, след като са заключили колибата, никой от тях не можеше да обясни. Дори и Хенинг, въпреки че опита.

Трине видя, че както обикновено, мишките са търсели убежище вътре. Много от тях. И забеляза, че се радваше да почисти, да използва тялото си за нещо и да мисли за нещо напълно различно от надвисналата над нея опасност. Дръпна пердетата на една страна, отвори вратата и пропусна морския въздух. Скоро влажната, застояла миризма на стар прах щеше да изчезне. Стените отново щяха да се изпълнят с живот. А тя вече усещаше това, колко мъдро е било да дойде тук. Като че ли непрекъснатото свистене на морето улесняваше дишането.

Трине пусна водата. Тръбите леко избълбукаха и пръснаха, преди равномерна, ледена струя да потече от кранчето на мивката пред колибата. След това сложи да се топли вода и извади уредите за почистване.

Трине се занимава с това един час, когато мобилният й телефон, който беше оставила в джоба на якето си, звънна. Съобщение от Катрина. Чудела се дали са стигнали и дали всичко е наред. „О, да” — отвърна и на двата въпроса Трине, изненадана, че съобщението се изпрати, тъй като покритието тук винаги беше лошо. Но бе необходима само една минута, след което тя получи ново съобщение:

„Не знам дали имаш телевизор там, където си, но тази вечер ще има дебати както по „НРК”, така и по „ТВ2”. Темата ще бъде дали обществото прави прекалено малко, за да предотвратява сексуалния тормоз, и в студиото ще дойдат както мъже, така и жени, станали жертва на кръвосмешение.”

„Естествено” — въздъхна Трине. Вече бяха повдигнали дебата, приемайки случилото се за факт. Какво общо имаше с въпроса кръвосмешението , по дяволите?

И тогава тя го усети. Влечението й към белия шкаф в ъгъла, до телевизора. Тя отиде до него, отвори го. Удари я застояла миризма. Чаша по чаша, изправени в редица. А най-долу — бутилки. Ликьор. Коняк.

Родителите им често пиеха коняк в колибата, спомняше си тя. Казваха, че тя им е като дом. Кафе, коняк и шоколад. Светата троица.

Трине извади една бутилка, разгледа я. Ликьор „Св. Халвард”, наполовина изпит. Седна на кухненската маса, гледаше бутилката. И се чудеше кога всъщност бе започнало, кога човек започва да става точно като родителите си, въпреки че повече от всякога се стреми толкова много към обратното.

Донесе една чаша от шкафа, издуха праха от дъното й и си наля. Извади от чантата си кутията с цигари и запали.

„Родът трябва да следва пътя на поколенията” — помисли си тя. А след това доближи чашата към устата си и вдига наздравица вероятно за още един Юл, който крачеше по ръба, докато тя се взираше в дъното на чашата.

Над него вятърът изтласкваше облаците, все така сиви и тежки. Лястовиците около него цвърчаха силно и пискливо.

„Странно е, че никога не се сблъскват една с друга” — помисли си Хенинг и се опита да следва някои от тях с очи. Напред-назад, нагоре-надолу. Остри, резки завои. Неизчерпаема енергия, в пълния си размах. Всички движения изглеждаха почти случайни, сякаш цялото присъствие беше наставлявано от импулси, в ярък контраст с прелетните птици, които започваха своето ежегодно пътуване на юг, подредени подобно на плугове.

„Сигурно е прекрасно да живееш така” — помисли си Хенинг и отпи глътка от фиксираната си, всекидневна дажба от черна захар. Или да се живее с вечни прищевки, или да имаш съвсем ясен план за живота си. Точно сега и двете му се струваха еднакво привлекателни.