Томас Энгер - Кървава мъгла

Може би щеше да бъде по-лесно просто да забрави, тъй като нищо не беше откраднато. Но имаше и други неща. Много пъти беше убедена, че някой я следи, както когато е в центъра, така и когато се прибира от лекции. Веднъж беше видяла мъж във войнишко зелено яке, който се подпираше на стената, може би на около сто метра от нея. Той само я гледаше, носеше със себе си и фотоапарат. А странното беше, че бе убедена, че го е виждала някъде и преди, но не помнеше къде.

Днес, за щастие, не беше забелязала нещо. Нито пък вчера, като се замисли. Може би затова звуците от лекцията все още отекваха в главата й. Лекция?! Беше наистина обида за лекторите да нарече това, на което току-що беше присъствала, лекция. Четене на висок глас бе по-точното описание. Лекарство за сън без рецепта.

Йохане може би си беше мислила, че щеше да започне новия семестър с нов тласък след дългото, горещо лято, но още от първия ден я беше усетила, тежестта на нещо, което я дърпаше надолу. Не искаше да е там. Беше чисто и просто уморена, както от маркетинга, така и от пращящия звук на твърди папки, които се отваряха за първи път. Но тя се беше измъкнала от леглото и на следващия ден, както и на по-следващия, си бе помислила, че това бе само следваканционна депресия, която щеше да изчезне от само себе си, веднага щом отново се върнеше към всекидневието. Но това така и не беше преминало. Всичко беше тежко и изморително.

Не помагаше и фактът, че адската й дипломна работа стоеше и я чакаше, подобно на трол с огромни нокти. И проклетият й дипломен ръководител, който никога нямаше време, който никога не беше заинтересован да чуе какво мислеше или в какво вярваше тя — той знаеше нещо по въпроса, не тя, която беше просто студентка, една от многото, които бяха идвали в кабинета му през годините. Свежи перспективи — друг път.

Не можеше да си представи как щеше да намери сили, за да издържи последните семестри. Отново усети чувството от последните години в гимназията, когато мразеше всичко, свързано с училището. Искаше само да завърши, колкото се може по-скоро. Това се виждаше и в оценките, които получаваше, нещо, което беше причината в началото на тридесетте си години да открие, че бе принудена да направи нещо с академичните си основи. И в началото й беше приятно да седне отново на ученическата скамейка. Купонджийският живот от младежките години се беше завърнал при нея с всичко, което включваше. И именно това беше единственото, което я бе карало да продължава.

Палецът й се плъзгаше нагоре-надолу по мобилния й телефон, докато вървеше. Беше във фейсбук и дълбоко вътре в себе си се сгря, когато прочете последния статус на Емилие. Йохане натисна „Харесва ми” и написа коментар. Само от време на време вдигаше поглед, за да види накъде се движи.

Колежът в Осло, за щастие, не беше много далеч от мястото, където тя живееше и беше приятно да можеш да се прибереш и да видиш, че всичко си е постарому, че Балтазар лежи в кошчето си, точно където го бе оставила. Щастлив, черен и бял.

Йохане Клингенберг хвърли ключовете от вкъщи, извади мобилния си и отново отвори фейсбук. Влезе в Casa Johanne [28] Casa Johanne — къщата на Йохане. .

У дома.

Най-сетне беше у дома, в безопасност.

Хенинг погледна часовника. Работният ден бе дошъл и си беше отишъл, без синът на Ерна Педерсен да му се е обаждал. Хенинг му беше изпратил и текстово съобщение, без да получи отговор. Бярне Бругелан също нямаше време, както изглеждаше, за да отговори на обажданията му. Нещата се движеха бавно.

Хенинг бе предал статия, написана в светлината, че Ерна Педерсен е била удушена, статия, която той беше илюстрирал с нейна портретна снимка, която бе изпратена от полицията до пресата. Статията бе написана страхотно, макар че не можеше да се мери със статиите за Трине.

„VG Nett“ бяха успели да проследят стара тръпка на Трине от юридическия факултет. Мъжът можеше да разкаже, че Трине Юл, както тогава се е казвала, била прословута с купонджийския си дух. Нямало да го учуди, ако е извършила онова, в което бе обвинена. Никой вестник нямаше актуална снимка, която да публикува. Най-новото, с което разполагаха, беше от вчера сутринта, когато тя бе нахлула в Правителствения квартал и не бе вдигнала поглед към никоя от камерите. Едно от заглавията, които се повтаряха, гласеше: „Трине се крие”.

Хенинг може би си бе мислил, че името на младия политик щеше да бъде разкрито с течение на деня, но въпреки че предположенията в Интернет бяха много, никой не бе направил крачка напред и не бе затвърдил общественото мнение повече от останалите. От това, което Хенинг можеше да отсъди, повечето от членовете на МРЛ, които бяха участвали в миналогодишния конгрес, е трябвало да бъдат интервюирани. Всички отричаха да са били в хотелската стая на Трине.