Томас Энгер - Кървава мъгла

Но въпреки това беше прекрасно. Никой не бе имал нужда от нея някъде. Дори само мисълта, че подобни моменти съществуваха, й даваше глътката въздух, която й бе толкова необходима.

Можеше само да си мечтае, че скоро Матис щеше да й се обади. Часът минаваше 11. Не беше ли минала срещата с шефовете в адвокатската кантора толкова добре, както се беше надявал?

Само да не се разочароваше или натъжеше. Едно нещо бяха децата, които са се били или не са получили желаното. Това е част от израстването, да срещаш съпротива и да растеш с нея. Но при възрастните, които се оплакват, е по-различно. Тя просто не разбираше. А Матис беше от най-тежките случаи, когато нещо възникнеше. Над цялата къща се разразяваше гръмотевична буря, която тя не можеше достатъчно бързо да преодолее. Точно по отношение на това проявяваше много малко симпатия. Достатъчно беше едно дете в къща.

Тази мисъл не беше хрумвала преди на Емилие, когато звънна телефонът. Тя се стресна, изправи се от кухненския стол и взе мобилния си телефон, стоящ до кутията за хляб на плота.

Матис се обаждаше.

— Ало? — отговори тя с очакване в гласа.

— Обажда се Матис Стайнфел, съдружник в адвокатска фирма Бергман & Хоф . Емилие Блумвик, най-прекрасната жена на света ли е?

Емилие постави едната си ръка пред устата.

— Истина ли е? — провикна се тя.

Един доволен глас тихо се долавяше, докато накрая Матис повече не можеше да се сдържа. След малко той се смееше на глас.

— Колко невероятно хубаво е, скъпи. Поздравления!

Емилие не знаеше какво друго да каже. Изглежда като че ли и Матис не знаеше.

— Разказвай, де.

— Не, няма какво толкова да разказвам, освен че пораствам в йерархията, момичето ми. Знаеш какво означава това.

Емилие поклати глава на себе си, но въпреки това каза „да”. А след това го остави да разкаже за похвалите, които беше получил, и трябваше да се сдържа, за да не заплаче. Едно от многото неща, които не харесваше в себе си, след като беше станала майка, бе, че започваше да циври и за най-малкото мило нещо.

— Това е направо фантастично, Матис — каза тя, когато най-сетне той приключи. — Още веднъж поздравления!

— Трябва да го отпразнуваме, момичето ми. Ще купя няколко бутилки шампанско, които можем да отворим довечера. Така че ще си поръчаме хубава храна и ще се напием.

Емилие не отговори веднага.

— Тази седмица съм нощна смяна, Матис. Забрави ли?

За кратко стана тихо.

— Не можеш ли да се смениш с някого?

— Прекалено късно е вече — отвърна тя в същия момент, в който си помисли, че може би би могла да помоли някого, ако наистина искаше. Но същевременно имаше нещо в нея, което не желаеше да се отдава на блаженство заедно с Матис. Забеляза, че беше малко уплашена какво щеше да я попита той сега, когато беше на гребена на вълната. Дали не можеше да си помисли над възможността да се омъжи за него например.

— Ще се опиташ да празнуваш без мен — заяви тя, опитвайки се да звучи весела, щастлива и темпераментна. И наистина беше такава в неговите очи.

— Кога ще стане официално? — попита тя. — Мога ли да разкажа на приятелките си за събитието?

— Разбира се, че можеш — отвърна той. — Но сега трябва да бягам, момичето ми. Обичам те.

Емилие не отговори веднага. След малко тя каза малко по-тихо, отколкото очакваше:

— И аз те обичам.

На вратата се звънна.

Той се обърна и вдигна вежди. Не можеше да си спомни кога за последно някой му беше идвал на гости.

„Сигурно е някой, който се опитва да намери друг човек” — помисли си той. Или може би някой отново си беше забравил ключа. Нещо такова.

Обърна се към мониторите на компютрите. Уърлд ъв уоркрафт — на единия, фейсбук — на другия. Отворил беше профил, който всеки ден посещаваше, въпреки че винаги го болеше еднакво.

Отново се позвъни. Той леко наклони глава и с нежелание се изправи от стола. Подпря се на вратата и погледна през шпионката.

Мъж, когото не помнеше да е виждал преди, стоеше отпред с някаква жена до себе си. „Цивилни ченгета?” — учуди се той и в същия момент усети как лапите на паниката го сграбчват от вътрешната страна на гръдния му кош. Но се насили да мисли рационално. Ако те изобщо бяха от полицията, то беше невъзможно това да има нещо общо със старата чанта.

Или пък можеше?

Мъжът изглеждаше като местен политик. Висок и слаб, с тънка, сива коса. Едва ли беше особено трудно да бъде прибрана. Жената не изглеждаше много по-силна. Висока беше най-много 165 см. Съвсем леки извивки в гръдния кош. Тънки рамене.