Томас Энгер - Кървава мъгла

— Коя? — запита Санлан.

— Шефът на клиниката. Тя е назначила Нилсен, доколкото разбирам.

— Не оправдание — каза Санлан с въздишка. — Нуждаела се е от хора, а Нилсен е изглеждал добър кандидат. А няма изискване, че човек трябва да покаже удостоверение за добро поведение, преди да може да получи работа в клиника.

Бярне поклати глава и пое из Грюнерльока. Колелата намираха своя собствен път между трамвайните релси след многогодишни неравности от замръзвания и лоша поддръжка. Сградите, покрай които минаваха, изглеждаха като немити блокчета „Лего”, квадратни и избледнели в микс от различни цветове.

В парка Софиенберг земята беше осеяна с опадали клони от кестени, понякога зелена, влажна трева и тъмнокафяви, гладки пътеки. Продължаваха да се движат в посока Синсен, където Тушхувдален [25] Тушхувдален е известен парк в Осло. лежеше като дълбока пропаст между ръкавите от асфалт в различни посоки извън града. Автомобилът се движеше срещу вятъра.

— Свърза ли се с ядосания човек от телевизията? — попита Бярне. — Гюторм Тветер или както там се казва?

— Да — отговори Санлан и около устните й се оформи усмивка. — Цяло чудо е, че отново имам глас. Човекът не чува почти нищо. Но отказва да ходи със слухов апарат.

— Типично — отвърна Бярне. — Но той видял ли е нещо? Ти остана ли с впечатлението, че той може да има нещо общо с това?

— Не, не беше лесно да се изтръгне нещо смислено от него. И изобщо не съм сигурна, че той разбра за смъртта на Ерна Педерсен.

— Така.

— Но беше повече от нетърпелив да разкаже за младежките си години в Линерюд. И детайлите си бяха на мястото.

— Така е — отвърна Бярне. — Не си спомнят неща от вчера, но само ги попитай за войната.

Санлан кимна.

След това тя започна да се смее.

— Знаеш ли какво ме попита той?

— Не?

— Дали мога да донеса бутилка коняк следващия път, когато идвам.

Бярне се усмихна.

— За предпочитане „Хелст Брастаад ХО” — допълни Санлан.

— Този е добър — смееше се Бярне. — Мисля, че имам една бутилка от него у дома.

Между тях отново настъпи тишина. Бярне зави при терасата на Синсен, каза „Довиждане” на открития, сив Осло и „Здравей” на по-гъстата населеност, автомобилите до тротоарите и хората, които се осланяха на времето.

— Но дори едно-единствено нещо ли не се появи в паметта му във връзка със случилото се вчера? Нищо ли не си спомня?

— Така изглеждаше — отговори Санлан. — Най-много го интересуваше колко е часът. Имаше нещо, което искаше да гледа по телевизията.

Бярне откри място за паркиране пред един магазин за хранителни стоки и е неохота се впусна в ден, който не предразполагаше към разговори. Поеха по улица, по която влажни листа се бяха застлали като килим върху асфалта, намериха кафявата постройка, в която Даниел Нилсен живееше, и натиснаха едно копче, на което беше изписано името му. Бярне пъхна ръце в джобовете на дънките си в напразен опит да открие топлина, докато се вглеждаше в сивите и белите прозорци.

Скоро чуха глас, който ги поздрави.

— Здравейте, от полицията сме — заяви Ела Санлан. — Вие ли сте Даниел Нилсен?

За кратко стана тихо.

— Даниел Нилсен? — повтори тя.

Последва дълга тишина, преди най-накрая домофонът да избръмчи.

Следователите влязоха вътре, взеха асансьора до петия етаж, където срещнаха един мъж в коридора. Тъмна, средно дълга коса се спускаше до ушите в неравен път, а тридневната му брада отнемаше от сиянието на лицето. Облечен беше в черна тениска със снимка на Уитни Хюстън. Под лицето на певицата с червени букви пишеше: „Хюстън, имаме проблем.” Панталоните също черни, по тялото. Над колана се спускаше с тежестта си коремът му, който би накарал Бярне, ако имаше такъв, в истинска паника да побегне към най-близкия фитнес уред.

— Здравейте — бързо каза Даниел Нилсен и се усмихна на следователите. — Може би един от вас се опита да се свърже с мен днес? — попита той и се засмя. — Бях на тренировка, нали разбирате, и тъкмо се прибирам.

— Значи все още не сте успели да си вземете душ? — попита Бярне.

— Не, аз…

Нилсен прокара ръка през косата си.

— Все още не съм стигнал дотам.

Нилсен потри дланите си в крачола. Отново се усмихна.

— Къде тренирате? — попита Бярне.

— Ъ, фитнес залата на Свайн — отвърна Нилсен.

Бярне кимна.

— Може ли да влезем? — попита Санлан.

Нилсен я погледна.

— Не може ли направо да говорим тук? У нас не е подредено, а аз, аз…

— Бихме предпочели да говорим вътре — решително отговори Бярне и не даде никакво друго обяснение.