Томас Энгер - Кървава мъгла

— Трябва да тръгвам.

Хенинг се канеше да запротестира отново, преди да осъзнае, че думите нямаше да имат никакъв ефект. Линията вече беше прекъснала.

Сестра Перниле Турбьорнсен седеше на ръба на един стол и се беше навела напред с крака един върху друг. Имаше кръгло лице с трапчинки на двете бузи. Косата й беше кестенява и беше прибрана в опашка на границата между главата и врата. Бярне Бругелан предполагаше, че беше на трийсет, а може би и няколко години отгоре.

Седнали бяха в конферентна зала на първия етаж, където се намираха две маси на „ИКЕА” по продължение една на друга. Светлината от два големи прозореца придаваше на лицето на Турбьорнсен мъртвешки сив оттенък.

— Благодаря ти, че успя да се отзовеш толкова бързо — каза той.

— Щях да ви липсвам — усмихна се тя и отново седна.

— До колко часа бяхте на работа вчера?

— Смяната ми приключи около седемнадесет часа.

— Окей. Имаше ли нещо, което да ви е направило впечатление като по-необичайно от обикновено? Тук имам предвид най-вече хора, които са се държали по-странно от нормалното за тях. Служители. Пациенти. Посетители.

Бярне махна с ръце.

— Каквото и да е и който и да е представлява интерес — допълни той.

Турбьорнсен стисна леко пръстите си, прибра няколко кичура коса на мястото им зад ушите и кръстоса ръце на гърдите си.

— Не, не съм сигурна — започна тя. — Малко ми е трудно да се сетя за нещо необичайно. Бях на работа и не мислех, че трябва да обръщам внимание на нещо.

— Разбирам. Но опитайте да се сетите за нещо конкретно. Някой беше ли по-агресивен от обичайното, по-тих от обичайното, по-екзалтиран отколкото е обикновено…

Турбьорнсен вдигна поглед наляво.

— Не го вярвам.

Бярне изчака малко, преди да продължи, за да бъде сигурен, че Турбьорнсен е успяла да претърси спомените си.

— Бяхте ли тук, когато хората от Централата за доброволчество идваха?

— Да, но този път не участвах в схемата.

— Защо не?

— Имах други неща за вършене. Тук има болни хора, полицай. Не всички могат да участват в схема като тази всеки път. А и няма място за всички.

— Значи не знаете дали Ерна Педерсен е взела участие вчера?

— Напротив, именно това знам. Уле Кристиан ми каза.

— Уле Кристиан — имате предвид Уле Кристиан Сюнд?

Турбьорнсен кимна.

— Кога разговаряхте с него?

— Снощи.

Бярне дълго я наблюдава. Една ръка се насочи към бузата му, ноктите стържеха леко върху едно тъмнокафяво родилно петно.

— Чух, че някакви хора се караха на четвъртия етаж вчера следобед.

Турбьорнсен бързо го погледна. Тъй като тя не коментира твърдението му, Бярне продължи:

— Чухте ли или видяхте ли нещо в тази връзка?

Тя поклати глава.

Бярне опита да открие нещо в очите й, но Турбьорнсен беше свела поглед.

— Разбира се, от време на време тук има кавги — тя отново вдигна брадичка. — Това не означава, че по тази причина някой тук забива куки за плетене в очите на нашите пациенти. Нали не вярвате наистина, че някой от нас или от пациентите тук го е извършил?

— Все още е прекалено рано, за да се направи заключение — отвърна Бярне, изненадан от внезапната съпротива в гласа й. Но той не успя да стигне по-далеч в мислите си, когато Ела Санлан почука на вратата, едва подаде глава и му даде знак, че желае да разговаря с него.

Бярне се извини, раздразнен от прекъсването, тъй като това не би трябвало да се случва по време на разпит. Но именно защото Санлан го знаеше и въпреки това го направи, той стана и помоли Турбьорнсен да остане на мястото си. След това излезе в коридора и затвори вратата след себе си.

— Какво става? — попита той.

Погледът на Санлан беше сериозен.

— Има нещо, което трябва да ти покажа.

На Хенинг му се прииска веднага да звънне обратно на ръководителя на операцията Андреас Шер, но размисли и прогони тази идея. Прекалено отчаяно беше. Може би Шер отиваше на работа, може би разхождаше някое нетърпеливо куче. Или може би той беше един от онези хора, които не обичаха да отговарят няколко пъти на един и същи въпрос. Още едно обаждане вероятно би задълбочило още повече болката.

Хенинг беше израснал в Кльофта, на седем-осем километра от Йесхайм, откъдето родом е била и Ерна Педерсен. Един от неговите приятели от онова време се казваше Атле Абелсен. Всъщност двамата не се познаваха добре преди гимназията, когато им стана ясно, че споделят общ интерес към музиката. Затова понякога се срещаха и заедно се опитваха да нагаждат строфи към нещо подобно на мелодии. Но докато интересът на Хенинг към технологиите спря доста преди той да порасне, то страстта на Атле към всичко, свързано с кибер пространството и компютрите, периодично беше подхранвана и се бе превърнала в негова професия в живота. Сега той работеше като програмист в една фирма в Лилестрьом, но се случваше да взема една или две задачи от малко по-объркания вид, стига за него в това да се криеше предизвикателство. Хенинг му изпрати имейл и му обясни от какво щеше да има нужда от помощ този път, срещу обичайното обещание за бутилка „Калвадос” в знак на благодарност.