Томас Энгер - Кървава мъгла

— Прекалено рано е да се каже, но е ясно, че не й е лесно. Не мога да си спомня да сме имали случай с подобни мащаби — да се твърди, че жена министър се е възползвала от позицията си по такъв начин. Към момента трябва да бъдем предпазливи в правенето на заключения, тъй като все още не сме чули версията на правосъдния министър, но трудно си представям как тя ще продължи след това.

„Депресия” — помисли си Хенинг. Точно това беше ново за него, но може би не беше толкова странно. Преди да се върне на работа в началото на лятото, той бе прочел един-единствен вестник и бе изгледал една-единствена новинарска емисия, докато беше в болница Хаукеланд или Сюнаас. Но защо Трине е била в депресия?

Картината на екрана ставаше неясна и в главата на Хенинг изникна образът на Трине като малка. Притичваше през пръскачката в градината вкъщи в Кльофта, сигурно беше на не повече от шест или седем. Косата й беше мокра. Стичаше се по гърба и по врата й, а тя идваше при него, нетърпелива и с жизнерадостна усмивка на лице. Забавяше ход, скачаше пред струите вода, така че да ги спре, преди те отново да бликнат към небето в елегантна извивка. „Опитай пак, Хенинг” — извикваше тя по детски. И гласът й за миг му напомни за Юнас.

Хенинг се видя как прави крачка към нея. Само една, а след това спира. Трине го вика да отиде, защото е толкова забавно. Съвсем наблизо, на тесен градински стол седи тяхната майка с цигара в ръка и се усмихва. Тя седи и следва с очи своята дъщеря, очи, които се променят в момента, когато го поглежда, за да му махне да дойде под водните струи. Хенинг го прави, забързва се и усеща студената, мека трева между пръстите на краката си, намалява темпото и скача, водата се прорязва в него, подобно на ледени остриета, и той дочува как Трине се весели и крещи: „Така, да, нали е забавно?”

Хенинг примигна и отново се върна обратно в редакцията. Виждаше всички хора пред себе си, долавяше звуците, настроението, хаоса, всичко отново оживя. И разбра, може би за първи път, каква травма щяха да причинят на Трине следващите няколко дни. Всичко щеше да я следва по петите, където и да отидеше, те щяха да очакват отговори, щяха да потърсят всички нейни познати, приятели, семейство. Политиците от опозицията щяха да дават изявления, щеше да има анкети, а телефоните щяха да прегреят от обаждания от цялата страна, от всички медии, имащи малко повече от десет читатели. И всички щяха да се опитват да наваксат със започнатото от „VG“. Това означаваше много чести публикации. Нисък праг за нивото на публикуваното. Журналистика, осланяща се на един източник. И нямаше да мине много време, преди да излязат другите статии, онези, разказващи какво още беше направила Трине, което да бъде осъдително.

„Но Трине е една” — помисли си Хенинг. И други неща трябваше да бъдат взети предвид. Затова той стана и се отдалечи малко от останалите. Извади мобилния си телефон и видя, че е дванадесет часът и двадесет и една минути. След това набра номера на майка си. Но вместо рингтон, получи съобщение, че в момента абонатът не може да бъде открит.

Хенинг кимна доволно.

Как беше възможно това?

Бярне Бругелан все още стоеше пред една конферентна зала на първия етаж в Грюнереме и разгръщаше листовете, които Ела Санлан беше получила по факса от полицията. Санлан вдигна рамене.

— Искам да кажа, не проверяват ли хората на места като това, преди да ги назначат? Това не е ли задължително условие?

Бярне започна отначало, виждаше, че присъдата на Даниел Нилсен, основният охранител на Ерна Педерсен, беше от май 2006. От подробностите ставаше ясно, че той беше подозирал приятелката си в изневяра и след това се беше опитал да изтръгне от нея истината чрез побой. Това, че е бил прав, не беше допринесло за смекчаване на присъдата му.

— Значи той има страховит нрав и склонност към насилие — каза Бярне.

— Но много зависи дали Ерна Педерсен е успяла да го раздразни по същия начин — отбеляза Санлан.

Бярне се засмя бързо, преди да извади телефона си от вътрешния джоб и да види, че няма пропуснати повиквания от Нилсен. Отново набра номера му, но стигна единствено до гласовата поща. Този път не остави съобщение.

— Кога ще бъде на работа? — попита той и затвори.

— Не и преди четири часа следобед.

— Окей — отвърна Бярне. — Хайде да отидем до тях.

Градът беше посивял от ниско надвиснали облаци, когато Бярне запали колата и изманеврира към трафика.

— Тя имаше ли някакво оправдание? — попита той и зави наляво по улица „Сьондре”. Надолу по склона Акешелва се виеше под мостове, буйно течеше между гъсторастящи елши и плачещи върби, чиито клони се спускаха дъговидно надолу и едва избягваха да се потопят.