Томас Энгер - Кървава мъгла

— Или тя — каза Санлан.

Бярне вдигна едната си вежда.

— Наистина ли вярваш, че е възможно жена да го е извършила?

— Защо не? Не е нужно да си особено силен, за да удушиш възрастна жена, която така или иначе е с единия крак в гроба.

Бярне бързо почеса основата на носа си.

— Шефът на болницата обикновено е доста разговорлив за някои други проблеми тук — продължаваше Хаген. — Но не знам дали е толкова важно.

По челото на Бярне отново се появиха бръчки.

— Защо го казваш?

— Не, зависи колко релевантно е това — опита Хаген.

— Точно сега всичко е еднакво релевантно. Какво каза той?

— Тя — отвърна Хаген и насочи брадичката си леко напред.

— Хм?

— Шефът е жена.

— О.

Хаген погледна надолу към записките си.

— Вибеке Шоу — допълни той. — Тя разказа за роднини, които се карат и се оплакват, за пациенти, които крадат, за оборудване, което вече не работи, за лекарства, които изчезват. — Хаген махна с ръце. — Няма начин. Грижите на възрастните днес — продължи той и въздъхна.

— Лекарства, които изчезват? — попита Бярне.

— Да, аз не знам. Но тя ми разказа нещо друго, което е леко интересно, като се замисля. Не толкова отдавна трябвало да въведат болнични правила за всекидневната тук, горе.

Хаген посочва с палец над рамото си.

— Болнични правила? — попита Бярне.

— Да, на кого да му бъде позволено да решава какво да гледат по телевизията, кога и т. н. Някои от мъжете били поели прекалено много контрол върху дистанционното, от което жените се бяха уморили. Ерна Педерсен била една от тях.

Санлан напрегна мускулите на челюстта си, но така и не успя да прикрие усмивката си.

— Но мога да си представя, че и мъжете не са били особено въодушевени от тези правила, нали?

— Не. Особено един…

Хаген отново надникна в листовете си.

— Гюторм Тветер — добави той.

Бярне погледна към Санлан.

— Отивам да видя дали ще мога да го намеря — заяви Санлан.

— Добре — отговори Бярне.

Санлан мина покрай тях двамата, покрай всекидневната и продължи наляво по коридора. Двамата служители на реда се обърнаха и я последваха с поглед. Изглеждаше, че униформата й беше шита по мярка.

— Провери ли нещо за Даниел Нилсен? — попита Бярне и се отърси от мислите си. Хаген облиза устните си.

— Кой е той?

— Човекът, под чието наблюдение Ерна Педерсен е била най-много. Опитах се да му се обадя няколко пъти днес, но той не отговаря. Нито пък ми връща обаждането.

Хаген извади нов лист от джоба си и набързо плъзна очи нагоре-надолу по него, преди да отвърне:

— Не, той не е бил тук.

— Добре — отвърна Бярне и кимна. — В това време ще поговоря с някои от останалите. Имаш ли предложение с кого да започна?

Вече не се случваше толкова често Трине да шофира, но беше приятно чувството отново да бъдеш зад волана, сама, а покрай теб да е съвсем, съвсем спокойно. Статичният звук на гуми върху асфалт й действаше приспиващо, нещо, което я изненада. Никога не беше вярвала, че ще се измори сега, мислейки си за всичко случило се и за онова, което се канеше да направи.

Подайте оставка или някой ден истината ще излезе наяве.

Тя никога нямаше да отговори на имейла. Не й се влизаше в имейл дискусия, която щеше да стане трудна за укриване. Но и не издържаше да бъде в кабинета си, да бъде прекъсвана всяка пета минута заради нови въпроси, нови изказвания, нови съобщения в медиите, нови изисквания. Стените се бяха стеснили прекалено. Тя трябваше да бъде сама за малко, не понасяше мисълта, че трябваше да се гмурка в морето от журналисти всеки път, когато влизаше или излизаше от някоя сграда. Без да знае какво да каже или да направи.

Беше разказала на Катарина Хатлем за капана, чисто и просто защото повече не понасяше да го таи в себе си. Но не каза нищо за имейла, не искаше Катарина да започва проучвания самосиндикално. Тя можеше да бъде изключително убедителна, когато веднъж се заемеше с това.

Трине носеше червена шапка с козирка, дръпната надолу над лицето й и си беше сложила различни от обичайното очила. Внимаваше да не срещне погледа на някой от шофьорите на автомобилите от отсрещното платно, но си помисли, че лесно биха я разпознали. Познато й беше усещането за това колко беше привлекателно да се опиташ да се отървеш от телохранителите от задния автомобил, но тя не се осмеляваше, не можеше. Това щеше да засегне не само нея самата, но и Катарина.

Катарина беше тази, която се бе погрижила Трине да успее да излезе незабелязано от Министерството на правосъдието преди малко по-малко от час през тунела под R5, където я очакваше един мъж. Той я беше качил в автомобила под наем, който тя подкара от задната страна на сградата на „YG“. Катарина й беше подготвила също и малко храна, дрехи и друг мобилен телефон, тъй като полицията лесно можеше да проследи сегашния й.