Томас Энгер - Кървава мъгла

Трине навлезе в тунела „Лиер”, докато си мислеше за първия въпрос, който й беше зададен, когато цялото правителство излезе на Дворцовия площад [23] Дворцовият площад е известен площад в Осло, зад който се намира Кралският дворец. за първи път, предвождано от Вилям Йесперсен. „Ще ви остава ли време да се виждате с мъжа си сега, след като станете правосъден министър?” Трине остана зашеметена от въпроса, беше смятала, че може би ще има възможност да каже нещо за борбите, които води, но никой не я беше подготвил за интереса от страна на медиите спрямо личния й живот. И че това щеше да бъде първото , от което те се интересуваха. Искаше й се да бе успяла да даде остър и добър отговор, но всичко, което изрече, беше: „Да, разбира се.”

Но сега тя бягаше и от Пол Фредрик. Беше му изпратила текстово съобщение точно преди да тръгне и го беше уведомила, че днес няма да се прибере, но така и не беше получила отговор, докато не дойде време да тръгва.

Телефонът, който Трине получи, звънеше. Тя разпозна номера.

— Здравей, Катарина — отговори Трине.

— Здрасти. Къде си?

— Наближавам Драмен.

— Добре ли си?

— А, да, Катарина, добре съм.

— Засега не е толкова неочаквано, но си мислех, че все пак трябва да ти обърна внимание. Опозицията, естествено, се е вкопчила в това. Но което е малко по-лошото, лидерът на МРЛ излезе и заяви, че „ако това е истина, то положението е изключително сериозно”.

Трине въздъхна.

— Знаеш какви са медиите. „Изключително сериозно” звучи в заглавията наоколо. Уговорките се появяват едва по-надолу в статията.

— Типично. Нещо друго?

— Все още не. Засега нещата вървят доста добре.

— Окей. Обади ми се, когато стигнеш тогава.

— Мхм.

Но Трине нямаше никакво желание да се обажда на някого или да разговаря с когото и да било. Искаше само да се махне.

Хвърли поглед в огледалото за задно виждане, забеляза черно „Ауди” в движение с двама мъже на предните седалки. „Ще се поизпотят малко” — каза си тя, обмисляйки заформилата се ситуация и задачата, която им беше дадена. На път за място, което те не познаваха и върху което все още нямаха контрол. Тя добре ги разбираше. Ами ако нещо се случеше с министъра на правосъдието по време на тяхната смяна?

Той изучаваше цветовете на екрана, контрастите. Виждаше, че трябва да придаде на заобикалящата го обстановка малко повече светлина, малко повече цвят. Или може би не.

Харесваше му настроението на снимката. Сутрешната мъгла, която се стелеше над хълма при детската градина. Дърветата наоколо, капсулирани в издигащия се памук, сътворен от природата. Трябваше да снима и това, а не само момченцето, което имаше пясък около устата си. Точно на тази снимка той не се усмихваше, продължаваше да се занимава със своето. Седнал беше на земята. Облечен бе в шушлякови панталони, със сигурност топлеха, добре подплатени бяха. В блажено неведение, че всичко беше просто фалшиво прикритие. Всичко, което можеше да се случи с момченце на две години и половина.

Той маркира момчето, леко засили неговия контраст, така че цветовете му да се открояват повече на фона на приглушената сутрешна светлина, за кратко се заигра с различните филтри. И макар че нямаше нужда от това, принтира снимката. След малко изпод бюрото се чу продължителен, свистящ звук. И скоро момчето излезе, в ярки цветове и ясно.

Той изучаваше лицето му, изследваше скулите му, които едва можеше да различи под закръглените му детски бузи. Гледаше носа, устата. Зъбите.

Има ли нещо от мен в теб?

Той го знаеше, това беше идиотска мисъл, но не можеше да направи нищо. И си я представи, представяше си тях , ръка за ръка, как тя го дърпа след себе си, защото обикновено закъсняваше за работа. Но днес не можеше да е било така, ако се съдеше по спокойната й крачка. И винаги толкова красива. Толкова обречена, все така дяволски красива. А момченцето. Малко и непокътнато.

Във всеки случай, поне за момента.

Той отново седна на компютъра, усещаше колко беше мека пластмасата под пръстите му, когато ги потри един към друг. Влезе във фейсбук и провери какво беше най-новото. Разтърси глава. Всички бяха толкова дяволски преуспели и щастливи. Пробва да поиграе малко, но му беше трудно да се концентрира.

Размишляваше върху случилото се предишния ден, за крем карамела, който беше погълнал, преди изобщо да бе имал възможността да го опита. Старата бе умряла веднага. И всъщност той не беше напълно наясно какво беше направил, преди да го извърши. Следователно така и не беше видял светлината да угасва. Никога не позна борбата, колко малка беше в пръстите му.