Томас Энгер - Кървава мъгла

— Имаш ли топка в готината си чанта, или?

Адил дръпна връзките с бавни движения и извади топка. Хенинг се усмихна.

— Топка на „Ман Ю“. Господи — възкликна и разгледа топката, декорирана със снимки в лице на играчите. Той я докосна. Малко въздух. Но това нямаше да помогне.

— Гледайте сега тук — каза и постави топката на земята. — Виждате ли онази стена там?

Посочи към високата един метър стена в ъгъла на футболното игрище, в посока към детска градина „Сайлдюкен”. Внимаваше да не поглежда другото момче.

— Най-добрият начин да тренираш размяна на пасове е да риташ топката в стената. Така имаш съотборник, който никога не се движи. Вижте тук.

Хенинг ритна топката към стената, пасът беше силен. Топката се търколи по изкуствената трева, удари стената и се върна обратно.

— А когато топката дойде, леко си опъваш крака, за да убиеш скоростта й. Кракът ти не трябва да е неподвижен, защото така топката само ще отскочи наново. Тогава е по-трудно да получиш контрол над нея. Разбирате ли?

Хенинг отново направи абсолютно същото, спря топката, стъпи върху нея.

— А сега ти опитай.

Адил все още се колебаеше малко. Той се засили с една крачка, ритна топката, но след това трябваше да се премести леко настрани, за да я спре. Тя отскочи от крака му, точно както преди. Погледна Хенинг.

— Окей, не е толкова зле. Но ето, виждаш какво се случва, ако не подадеш правилно на съотборника си, нали? Тогава той трябва да се премести малко встрани и става по-трудно да имаш контрол върху топката. Пробвай пак. И запомни, кракът ти трябва да отслаби скоростта на топката, не да я спре. Кракът ти не е стена. Хайде, опитай още веднъж.

Адил приготви топката на земята, ритна я, тя удари стената и този път не беше необходимо той да се премества. Освен това се опита да протегне крака си. Резултатът беше същият, топката отскочи от крака му.

— Вместо това като начало опитай така, че да усетиш как се държи топката. Опитай да клатушкаш крака си, остави го свободен и отпуснат, когато топката дойде към теб.

Хенинг показа още веднъж, преди да дойде ред на Адил.

Този път топката не отскочи толкова много от крака му.

— Браво! — извика Хенинг малко по-силно от планираното. — Супер! А сега повтори абсолютно същото. И отпусни крака още малко.

Адил отново ритна топката към стената. Протегна крака си и отне от скоростта на топката, така че тя леко дойде към крака му.

Хенинг не каза нищо, чакаше Адил да го погледне.

— Толкова добре не вярвам и Уейн Руни да го направи.

Адил се усмихна за кратко.

— А сега остава само да направиш точно същото отново и отново, докато не се научиш да го правиш и с вързани очи.

Адил се усмихна. Хенинг отиде при него и леко му разроши косата.

— Добра работа!

Адил не каза нищо, но този път погледна подобаващо Хенинг. Мъжът отново вдигна глава и се загледа към момчето със светлата коса.

— Ами ти? Искаш ли да опиташ и ти, или не?

Хенинг им показа не само подавания към стената, но също и най-доброто, което един футболист можеше да тренира, ако иска да придобие добра техника. Да задържа топката във въздуха и с двата крака, а не само с по-развития. Освен това им показа малко елементарна техника за вътрешни пасове, отново и с двата крака. Стояха в триъгълник и си подаваха топката помежду си. И Хенинг виждаше, че възприемаха това, което им обясняваше.

Издържаха може би един час, когато Хенинг заяви, че е толкова изморен, че трябва да поседне за малко. Адил и приятелят му направиха същото, по челата им се стичаше пот.

— Вашият треньор не прави ли с вас такива неща? — попита Хенинг.

Момчетата поклатиха отрицателно глави.

— Никой не става по-добър, защото му крещят — продължи Хенинг. — Не сте ли съгласни?

Момчетата кимнаха.

Хенинг се отпусна назад, подпирайки се на лактите си. Отдавна не беше играл футбол. Не бяха ходили толкова често там, Юнас и той, в неделя сутрин, когато можеха да имат цялото игрище само за себе си. А Юнас беше мишена. Беше изпълнявал наказателни удари, беше тренирал вътрешни подавания, да прави трикове и с двата си крака. Можеше да продължи така цял ден, само ако му позволяха. Без храна.

Хенинг погледна момчето, за което беше разбрал, че се казваше Юлрик, момче, което малко му напомняше за Юнас. Същите цветове на лицето, косата. Но докато Юнас беше буре с барут, което много често избухваше, то Юлрик беше по-затворен в себе си. Мислеше повече, не говореше толкова много. Юнас дърдореше през цялото време. Питаше за всичко възможно.