Томас Энгер - Кървава мъгла

Бярне кимна.

— Той каза ли нещо за… случилото се?

Елвевол кимна отрицателно с глава.

— И затова не съм му оказвала натиск. Смятам, че е разумно да го оставя за известно време насаме със себе си.

— За съжаление, времето е лукс, който не можем да си позволим особено много — обясни Бярне. — Ще имате ли нещо против да си поговоря малко с него?

— Не — каза Елвевол, в чиито очи внезапно се появи тревога. — Само… само бъдете малко по-предпазлив с него.

Бярне се усмихна съчувствено.

— Разбира се.

Той даде знак на Санлан, че ще проведе разговора на четири очи.

— Все пак мисля, че бих изпила чаша кафе — каза тя.

Мартине Елвевол се усмихна, мина покрай нея и й посочи пътя към кухнята. Бярне изчака, докато не остана насаме с Юлрик. Седна на пода, не прекалено близо, а леко встрани.

— Какво гледаш? — попита мъжът и погледна очите, които, трептейки, следваха изображенията на екрана. Фиона се канеше да набие едно момче, което се представяше за Робин Худ.

— Олеле — добави той. — Силна дама.

Юлрик не отговори.

— Дъщеря ми обожава този филм — продължи Бярне след малко. — Гледал съм го сигурно поне тридесет пъти.

И сега Юлрик нямаше какво да каже. Бярне пропълзя с поглед из стаята, докато се опитваше да измисли как да успее да накара деветгодишното момче да проговори. Кутийките на много филми лежаха на купчина пред телевизора. Кутия лего под масичката за кафе. Наоколо разпръснати стъклени топчета за игра. Футболна топка на пода до дивана.

— Юлрик — каза Бярне и се обърна към момчето. — Аз се казвам Бярне. Работя в полицията.

Момчето не отлепваше очи от екрана.

— Опитвам се да разбера какво се е случило в клиниката снощи. Знам, че ти пръв си видял, че Ерна Педерсен е мъртва.

Този път деветгодишното момче погледна ококорено към Бярне.

— Би ли ми казал какво видя?

Очите на Юлрик отново се насочиха към телевизора.

— Ще ти пречи ли, ако намаля малко звука? — попита Бярне и посочи към дистанционното. — Така ще ни бъде малко по-лесно да си поговорим.

Юлрик не отговори, но въпреки това Бярне го прие като знак за съгласие. Той се протегна към дистанционното и намали звука докрай. Веднага се дочуха звуци от кухнята. Приглушен говор, чаша, която дрънчеше.

— Знаем, че някой се е отнесъл лошо към нея — продължи Бярне. — А моята работа е да се опитам да попреча нещо подобно да се случи отново. Чудя се дали не можеш малко да ми помогнеш за това.

Юлрик срещна погледа на Бярне.

— Видя ли някой да се държи лошо с госпожа Педерсен?

Юлрик сведе очи, играеше с пръстите си. Този път Бярне изчака.

— Тя просто беше мъртва — каза най-сетне Юлрик.

— Ти не каза какво се е случило, когато тя е починала.

Юлрик поклати глава — силно и бързо. Бярне кимна, опита се да измисли друг начин да зададе същия въпрос. Не му хрумваше нищо.

— Видя ли някого в стаята й?

Същата реакция. Нещо отново накара Юлрик да се замисли и да се натъжи.

— Тя беше ли мила, госпожа Педерсен?

Момчето кимна.

— Даде ми бонбони.

— Бонбони? Това е хубаво — отвърна Бярне. — Ти говори ли с нея?

— Не много.

— А малко?

Юлрик отново заби поглед в пода. Бярне не знаеше дали имаше смисъл да продължава. Дори и без да познава момчето, лесно можеше да види, че се беше затворило дълбоко вътре в себе си. Дали се дължеше на нещо друго, а не на факта, че беше видяло мъртъв човек, при това убит човек, не можеше да се каже.

— Добре — каза Бярне. — Благодаря ти, че си поговори с мен, Юлрик. Надявам се, че ще можем да го направим отново някой друг ден.

Момчето не отговори, а Бярне му върна дистанционното. Изведнъж стаята се изпълни с песни. Мелодията беше красива, абсолютно неподходяща за момента.

Бярне отиде при другите в кухнята.

— Момчето ви е прекрасно — каза той на Мартине Елвевол. — Мисля, че всичко ще мине добре.

Майката на Юлрик се усмихна нежно.

— Беше ли ви полезен?

— Да — отвърна й Бярне, като едновременно с това кимна.

— Мисля, че може би трябва да го оставя да прекара малко време с приятелите си след училище днес. Ако той има желание. Може да му се отрази добре отново да прави нещо съвсем обичайно.

Санлан се усмихна и остави чашата си.

— Според мен звучи разумно — отговори тя.

Думите се забиваха толкова силно в Трине, че тя си поемаше неравномерно дъх. Сякаш стаята се въртеше и въртеше, а тя трябваше да седне, за да не падне. Седнала на бюрото, тя опря ръце на челото си и се приведе напред с лакти. Косата падаше над очите й, създавайки около нея щит, който беше неизползваем.