Томас Энгер - Кървава мъгла

„9 октомври”

Колебливо отвори имейла. А текст в него я накара да сложи ръка пред устата си.

Знам какво се случи на 9 октомври миналата година. Или може би по-скоро трябваше да кажа: на следващия ден?

Приемете това като предупреждение. Подайте оставка или някой ден истината ще излезе наяве.

Радиото беше включено, но Бярне Бругелан не го слушаше. Очите му обхождаха града, който се плъзгаше покрай него. Под автомобила се чуваше приглушен звук от свистенето на гуми върху влажен асфалт.

Изминали бяха едва петнадесет минути откакто беше приключил със сутрешната среща. Задачите с приоритет бяха нахвърляни, разпределени под изкусното ръководство на главен следовател Арилд Йерстад. На практика това означаваше, че значителен брой служители, водени от Емил Хаген, бяха на път към клиниката, за да продължат с изслушванията на всички, които са били там предишния ден. Полицай Фредрик Станг координираше работата в полицейското управление във връзка е извършването на проверки на всички служители в Грюнереме , с особен фокус върху онези, работили в отделението на Ерна Педерсен. Паралелно с това криминалистите продължаваха да работят върху своите проучвания, снемаха отпечатъци, извършваха сравнителни издирвания.

Първоначално Бярне успя, бидейки упълномощен, да посети малкото момче, открило Ерна Педерсен — Юлрик Елвевол Сюнд, задача, която той с радост прие, защото Ела Санлан, фаталната жена от отдела, щеше да бъде с него. Бярне отдавна беше запленен от нея, но никой от закачливите му коментари и опити за сближаване не получиха в отговор дори свиване на рамене от нейна страна. Но именно това според Бярне щеше да направи съвместната им работа още по-нажежена.

Той я погледна, видя скромния й грим, гладкостта на бузите й, шията, устните, леко сухи в момента, но обикновено влажни и меки. Миглите се виеха от очите й. Санлан беше слънце. Винаги ставаше по-топло там, където беше тя.

— Е — каза той, дишайки тежко. — Какво мислиш за всичко това?

Санлан, седяща сковано и с изправен гръб, с буден поглед, отправен навън през прозореца, се обърна към него.

— Не, за какво да си мисли човек всъщност. Кой би се заел е нещо такова? Искам да кажа: дори само това — да имаш фантазията да забиеш куки за плетене в очите на възрастна жена. Колко ненормално е това?

Западният диалект винаги го изненадваше дълбоко в гърдите. Тя разтърси глава, без късо подстриганата бяла коса да се раздвижи.

— Някой трябва да я е ненавиждал неистово — допълни тя.

— Смяташ ли, че се крие някаква символика в това, че той е използвал именно Библията, за да забоде куките през очите й?

— Хм — отвърна Санлан. — Може би тя е била християнка?

— Или може би е имало нещо общо с очите й — предложи Бярне. — Може би тя е видяла нещо. Има силна символика само по себе си в това да се захванеш с очите й.

Санлан не отговори, само кимна безмълвно.

Бярне даде мигач и зави надясно, паркира противоположно на посоката на движение на улица „Йенс Бьелке”, точно пред входа на жилищен блок, на който пишеше: „43”. Тухлената сграда беше жълта, с боядисани в бяло рамки на прозорците и стенните блокове най-долу. Вратата на вход „Б” беше синя.

Бярне се беше обадил предварително и беше обяснил, че бяха на път, така че както Мартине Елвевол, така и момчето трябваше да са подготвени за разговор. Когато Санлан звънна на вратата им, бързо им отвориха и не се налагаше да изкачват повече от един етаж, където една жена с изпито лице ги поздрави. Лицето й беше бледо и посърнало, сякаш от известно време не беше спала особено много. Косата беше кестенява, средна на дължина и се спускаше небрежно върху раменете й.

— Заповядайте — каза тя, след като се здрависаха. Влязоха във всекидневната, където звукът от вървящия филм изпълваше стаята. Бярне веднага разпозна, че това беше един от филмите за Шрек. Юлрик, момче със светла, средно дълга коса, точно като баща си, беше седнало на пода пред телевизора с превит гръб.

— Ще желаете ли кафе или нещо друго? — попита Мартине.

— Не, благодаря — отвърнаха в един глас двамата разследващи.

— Как е той? — продължи Бярне.

За няколко секунди Мартине Елвевол се колебаеше в отговора си.

— Не много добре — отвърна тя. — Днес не го пуснах да отиде на училище, защото ми изглежда малко, как да кажа, отнесен. В определени моменти си е напълно нормален, но от време на време виждам как той просто се взира наоколо в празното пространство. Юлрик винаги е бил леко неспокойно момче. Винаги е бил малко тревожен по природа.