Томас Энгер - Кървава мъгла

Вдигна глава, видя, че имейлът е бил изпратен от lognen0910@hotmail.com . Трине изсумтя, виждайки името, реши, че онзи, който й беше изпратил заплахата, не бе използвал IP-адрес, който лесно може да бъде проследен. Затова не възнамеряваше да предупреждава охраната, не желаеше да замесва никой друг в това.

Внезапно то я подсети за нейната секретарка, която получаваше копия от всички имейли, които идваха на имейл адреса на съдебния министър. Трине бързо стана, прекалено бързо, и неочаквано се замая. Хвана се за главата и отново си възвърна равновесието. След това отиде до вратата и я отвори. Видя, че в момента секретарката не си беше на мястото.

Късмет.

Трине излезе забързано и хвърли кос поглед из коридора, долови гласове от всички посоки, но се втурна към задната страна на рецепцията. Раздвижи мишката на компютъра, намери програмата за имейли и електронното писмо от lognen0910. Изтри го както от входящата кутия, така и от кошчето. Бързо се върна обратно в кабинета си, преди някой да е разбрал.

След като затвори вратата, облегна гръб на нея и затвори очи, дишаше дълбоко и тежко. Отново трябваше да се концентрира върху това да не заплаче. Но как можеше някой да е разбрал какво беше направила? Кой я следваше по петите?

Досега не й бяха липсвали противници наоколо, нито в министерството, нито в полицията или в партията. Мнозина се бяха почувствали пренебрегнати, когато преди три години на нея й бе предложено да стане министър на правосъдието. Отново се заговори за женските квоти, за това, че Трине никога нямаше да получи тази работа, ако министър-председателят не беше принуден да назначи жена. Сега те вероятно злорадстваха, мислеше си тя, враговете й. Но кой може да е разбрал какво беше направила? Та тя не го бе разказвала на никого, нали?

Трине поклати глава, отново се върна при стола си и седна. Провери мобилния си телефон. Шестнадесет пропуснати повиквания само за последните двадесет минути.

Беше странно. Първите пъти, когато се беше появила по телевизията и във вестниците, тя бе получила купища текстови съобщения от познати и непознати номера. Сега това почти никога не се случваше. Ето защо тя самата бе превърнала в навик това да изпраща съобщения за подкрепа на министри или други политици, особено жени, когато те преминаваха през трудни моменти. Чисто и просто защото няма някой друг, който да го прави. Нито един от колегите й от правителството не й бе изпращал съобщение, в което да й окаже подкрепа в тежък период. Нито едно обаждане от приятелка.

Може би си нямаше никого. Не и в действителност.

Мислите й бяха прекъснати от почукване на вратата. Трине изсумтя, изправи се и силно премигна няколко пъти. Вратата се отвори и Харалд Юлевик надникна вътре.

— Здравей — меко каза той. — Може ли да вляза?

Трине усещаше, че все още не може да говори, затова се задоволи с кимване. Държавният секретар широко отвори вратата, влезе вътре и бързо я затвори след себе си. Хвърли бавен поглед наоколо и долепи дланите си една към друга. Погледна я.

— Моля ви — каза тя. — Без никакво съчувствие. Точно сега няма да мога да го понеса.

Юлевик не каза нищо, само кимна безмълвно.

— Само бих искал да ви попитам дали мога да направя нещо за вас.

— Можете да осъдите „ VG “ — отвърна тя наполовина сериозна, наполовина шегувайки се. — Не, недейте — въздъхна тя. — Не знам, по дяволите.

Юлевик стоеше прав и не помръдваше. От стените струеше тишина.

— Трине, аз…

Държавният секретар сведе очи и заби върха на обувката си в пода.

— Какво има, Харалд?

Отне му известно време, преди да вдигне глава към нея.

— Искам само да знаете, че аз… че имате пълната ми подкрепа. Независимо какво се случва. Вършите фантастична работа като министър на правосъдието. Вие сте най-добрата, която сме имали от години насам.

„Недей да плачеш — каза си Трине. — Да не си посмяла да плачеш.”

— Ако има нещо, от което имате нужда, тогава… Не се колебайте да кажете какво е то. Окей?

Дяволите го взели.

— Да — изстреля тя, докато ъгълчетата на устата й трепереха. — Благодаря ви, Харалд. За мен означава много да чуя това от вас.

Юлевик се усмихна. Погледите им се срещнаха и тя щеше да го прегърне, ако не беше масата помежду им и сълзите, които тя знаеше, че щяха да потекат.

— Добре — каза той. — Оставям ви на спокойствие.

Тя го гледаше как си тръгва и скоро отново остана сама в тишината, която обикновено й беше другар в шумното всекидневие. Но сега не й беше никакъв другар.