Томас Энгер - Кървава мъгла

За щастие, не се беше породила дълга дискусия за това къде щяха да живеят. Матис не беше толкова придирчив. Нито пък беше особено загрижен как обзавеждаха. Интериор, избор на диван, цвят на стените, сервизи за чай и кафе — нищо от това не беше важно за него, както беше твърде важно за нея. Затова си купиха къща, която с времето Емилие имаше планове да пребоядиса, само да й се изясни каква би искала да стане. Искаше й се само Йохане да се беше преместила у дома след завършването си. Така щеше да им стане малко по-лесно да се срещат, във всеки случай щеше да бъде по-често, отколкото сега. Оттогава бе изминало едно лято. Именно затова Емилие се радваше, че щеше да обядва с нея утре.

Но вече беше утре. Сега всичко се свеждаше до същото, до което винаги се свеждаше сутринта. Да нахрани Себастиан, след това да му измие зъбите, да му среше косата, да му приготви храна за обяд, да му облече връхни дрехи, да му опакова допълнителни дрехи за всеки случай, или не, не за всеки случай, а защото той винаги се цапаше или се напишкваше.

Колко се радваше, че това време беше отминало. Понякога й се искаше да можеше да натисне копчето за превъртане напред, сякаш животът беше DVD сериал и всички мъчителни епизоди можеха да бъдат прескочени. Но след това той се усмихваше или започваше да се смее, или пък казваше нещо, което сгряваше цялото й тяло. И тогава й се искаше действието да върви на забавен каданс.

Часът беше малко след осем и половина, когато Емилие паркира пред детска градина „Нурбю”, дълга, плоска къща, която никога не беше боядисвана в друг цвят, освен в червено. Тя самата бе посещавала градината като малка, но не помнеше много от тогава, освен че почти през целия ден бяха навън, както в хубаво време, така и в лошо — традиция, която, изглежда, се беше запазила. Навън имаше обширни площи. Много на брой катерушки за деца. Дори и един хълм, по който децата можеха да се пързалят с шейни или да вилнеят през зимата.

Емилие слезе от автомобила, пооправи си дрехите, вдигна Себастиан от детската седалка и внимателно го остави на земята. След това протегна ръка към него и той я хвана. Двамата бавно се отправиха към входа, минавайки по асфалтирана пътека, където детските колички бяха подредени една до друга до стената. Един татко, когото тя засичаше всеки ден, й се усмихна. Емилие също му се усмихна. Утрото беше хубаво и хората трябваше да му се наслаждават, докато трае. Слънцето се прокрадваше между дърветата, които сякаш протягаха шия нагоре към небето. Мъглата на есенната утрин беше опаковала клоните и листата като в захарен памук.

Погледът й се спря върху мъж, който беше застанал до оградата зад един смърч. Държеше фотоапарат пред очите си и не помръдваше. Емилие забави хода си и присви очи, за да го види по-добре. Не успяваше да различи много в сънливата сутрешна светлина, освен че беше облечен в зелено войнишко яке и че лицето му беше закрито от фотоапарата. Когато той го смъкна, изглеждаше точно така, сякаш се беше вторачил в нея. В тях.

— Мамо — каза мъничък, тънък и нетърпелив гласец до краката й. Тя погледна надолу към Себастиан, който я дърпаше.

— Сега идвам, приятелче, само да…

Тя се обърна обратно и погледна към дървото. Мъжът го нямаше. Тя се опитваше да разбере къде беше отишъл, но всичко, което успя да види, бяха клони, извиващи се от вятъра, облаци прах, издигащи се от земята.

„Странно — помисли си тя. — Той нас ли снимаше?”

Тя се огледа. В момента нямаше никого навън. И нямаше ли нещо познато в него?

Тя прогони мисълта от себе си. Може просто да бе снимал красивата светлина. Това не беше нещо, за което трябваше да се безпокои.

Емилие закрачи към входната врата, като същевременно погледна към часовника си. И то отново изскочи, неспокойното, гъделичкащо чувство. Матис не трябваше ли скоро да се обади?

Внезапно настъпи тишина до голямото стълбище в полицейското управление в момента, в който Пиа Ньоклеби закрачи в такт към присъстващите журналисти. Обикновено полицейският инспектор беше придружаван от главния следовател Арилд Йерстад, но този път тя идваше сама.

Хенинг трябваше да си го признае. Започваше да харесва Пиа Ньоклеби все повече и повече, откакто беше постъпила на работа в началото на лятото. Харесваше тъмната коса, бретона й, който тя винаги нагласяше над дясното си ухо, въпреки че косата й бързо падаше обратно пред очите. А нейните очи — кафяви, със зеленикава жилка, очи, които винаги изглеждаха уморени. Малката бенка вляво от носа, която само му даваше още една причина да гледа сърцевидното й лице. Устните, винаги влажни, не прекалено червени, сякаш нарочно се стараеше да не бъде прекалено красива. Бузите — меки и изпълнени с цвят, само с леко загатване за светъл, тънък мъх, който изглеждаше толкова примамливо, че ти се приискваше да го допреш с дланта си.