Томас Энгер - Кървава мъгла

Хенинг седна и включи компютъра.

— Да, но най-малкото можеше да опиташ — каза Хайди, без да дава вид, че се кани да си тръгне. — Именно това ти никога не можеш да направиш. Да се опиташ . Никога не можеш да направиш онова, което ти се казва, винаги трябва да спориш. Прекалено много ли ще се иска от теб, ако понякога , поне понякога показваш отборен дух?

Хенинг отново я погледна.

— Отборен дух?

Думите излязоха от устата му, сякаш имаха лош вкус.

— Ако сестра ти е извършила някоя глупост, то нашата задача е да информираме за това, Хенинг, и ти знаеш добре това.

— Да, да, знам го. Но има разлика в това да…

Хенинг спря и се овладя.

Това е пропиляно време, Хайди. А аз не обичам да си го губя.

— Не — отвърна тя иронично. — Помисли си дали не би работил заедно с някого.

— Работя заедно с Ивер.

— Да, но Ивер го няма. Във всеки случай не и сега. Хенинг не отговори, не откриваше какво да каже. Нито пък Хайди. Вместо това тя само изсумтя и си тръгна.

„Имам нужда за малко да остана сама” — каза Трине с тих глас.

Забеляза, че останалите в конферентната зала си разменяха учудени погледи. Но в момента Трине беше най-заета с това да не повърне.

— Бъдете така добри — добави тя. — Имам нужда от няколко минути за себе си.

Столовете бавно се отдръпнаха назад. Отне половин минута, когато накрая остана само Катарина Хатлем. Спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Наред ли са нещата при теб? — попита тя.

Трине се обърна, но не гледаше към червенокосата си приятелка, само кимна бързо, докато очите й се пълнеха със сълзи. Нещата изобщо не бяха наред. Когато залата утихна, тя седна. Зарови лице в дланите си. Изсумтя. Разтърси глава.

9-и октомври.

Не беше трудно сега, спомняйки си, да открие аргументи за това, че е трябвало и е можела да се държи по друг начин онзи път. Но все пак беше сигурна, че бе постъпила правилно. Отново би направила същото, ако се получеше подобна ситуация. Не трябваше ли само да бъде по-предпазлива и да прикрие следите си. Защото това вероятно се бе случило, нали? Някой трябва да я беше видял и след това да я е издал. Не можеше да си представи нещо друго.

Защо, по дяволите, й трябваше да се съгласява на това?

По-голям шанс да постигне нещо, повече власт, по-високо заплащане. Но също и повече публичност, повече оплаквания, повече недоволство. Винаги имаше някой, който искаше още, някой, който смяташе, че приоритетите са сбъркани, че стратегията е погрешна, че не я бива в работата й. Въпреки това се съгласи, не й бяха нужни повече от няколко секунди, за да помисли, преди да приеме предложението. Вилям Йесперсен искаше тя да работи при него. Вилям Йесперсен .

Тя знаеше, че това беше закъсняла поща, но именно то я привличаше. Норвегия не бе имала особено много силни министри на правосъдието в следвоенния период. Шансът да оставиш следа, да запишеш името си в историята като добър министър на правосъдието , я изкушаваше. Тя имаше желание да бъде министър, радващ се на уважение и получаващ признание за своите действия. Мечтаеше си работата като съдебен министър да се отнася до предотвратяване, реагиране, изясняване и оневиняване.

А сега всичко това беше заличено.

Всички мечти, всички амбиции, всички планове. Всичко беше изчезнало. Това щяха да си спомнят другите за нея. А не всичко онова, което беше постигнала.

Министър-председателят я предупреди какво щеше да стане. Каза й, че всички ще започнат да я наблюдават изключително стриктно, тъй като беше направила крачка леко встрани. Тя никога не бе седяла на резервната скамейка, както каза той, но изведнъж се оказваше в първата единадесеторка. Трине не разбра какво имаше предвид той, но и не попита, защото, в края на краищата, разговаряше с министър-председателя. По-късно разбра, че това е футболна метафора.

Йесперсен каза още, че ще се появят спекулации: „защото сте красива жена”. Искаше да знае дали има достатъчно здрав гръб, за да понесе това. А тя изсумтя леко, подобно на малко момиченце.

Какво не би дала, за да бъде отново малко момиченце. Чувстваше се толкова открита, толкова незащитена от медийния натиск, който вече беше започнал, и бе силно изплашена какво още щеше да изникне на повърхността през следващите дни. Последствията от него. За всички.

Но щяха ли да успеят да се заровят толкова надълбоко?

Трине активира екрана пред себе си. Пощенската кутия изскочи. Тонове имейли, непрочетените — маркирани в черно. Погледът й се спря върху един имейл, който беше изпратен преди по-малко от десет минути. Тя не разпознаваше адреса на подателя, но написаното в полето „Относно” я накара да спре.