Томас Энгер - Кървава мъгла

Хенриксен не отговори. По блестящото му теме бяха избили капчици пот.

— Но може да се случи така, че в даден момент да бъдете принудена да дадете под една или друга форма обяснение — заяви Юлевик.

— Но сега нищо няма да обсъждаме във връзка с това — настояваше Хатлем. — Няма да изграждаме очакванията, че Трине ще каже нещо.

— Не, не, разбира се, че няма — отговори Юлевик. — Казвам само, че трябва внимателно да прецените своите действия от онзи ден. До кого седяхте онзи следобед? С кого разговаряхте? Кога си тръгнахте и кога си легнахте? Дали имате алиби, може би такива неща. Колкото по-детайлна сте във връзка с това какво сте правили на 9-и октомври миналата година, толкова по-добре. А ако възнамерявате да кажете нещо, то трябва да бъдете напълно сигурна в него. Хванат ли ви дори само в една грешка, ще я прилепят към всичко друго, което сте казали или направили.

Трине не отговори, просто затвори очи и изчезна в своя собствен мисловен свят. След това отвори очи.

— Какво казахте току-що?

— Хм?

— Не казахте ли 9-и октомври?

— Да?

И тя усети как внезапно стана горещо. Ужасно горещо. „Не е възможно — помисли си тя. — Не е възможно някой да е открил…”

— Какво има? — попита Катарина Хатлем. — Изведнъж пребледняхте.

Трине се взираше в стаята, докато устата й се плъзна нагоре. „Това е капан” — каза си тя.

„Проклета да съм, това е капан.”

Хенинг си взе бърз душ, изяде консерва боб в доматен сос, без да го претопля, и потегли по пътя към „Грьонланд”, където се намираше офисът на „123nyheter”. Сутринта беше сива. Още един ден, в който градът правеше всичко възможно, за да изглежда по-малко примамлив за зимата.

Докато вървеше, мислеше за сестра си, за медийния натиск, който тя щеше да преживее през следващите няколко дни. Нямаше почти никакъв смисъл да се работи върху нещо друго. Заглавните страници на онлайн изданията щяха да бъдат пълни със статии за Трине до края на деня.

Както и да е.

Полицията беше свикала пресконференция в 10 часа, събитие, което при нормални обстоятелства Хенинг щеше да пропусне, ако нямаше полицейски инспектор Пиа Ньоклеби да го води. Хенинг имаше ангажимент, що се отнасяше до Ньоклеби.

Гледката, която го посрещна, когато се изкачи по сивите стъпала към офисите на „123nyheter”, му напомняше на мравуняци. Хората бръмчаха напред-назад, почти подтичвайки. И Хенинг го виждаше в очите на онези, които бяха вътре. Леко паникьосаните погледи. Стресираните пръсти, които кръжаха над клавиатурите. Всичко беше същото, обичайното. И той, естествено, знаеше защо.

Мениджърът Хайди Шюс го забеляза сред тълпите от хора, посрещна го, представи се остро, с метален глас, което винаги му напомняше за дресировка на кучета. Хайди беше облечена в къса тъмносиня пола и сако, което й отиваше. Ако не беше станала журналист, сега нямаше да бъде мениджър, а можеше да попадне направо в някоя адвокатска кантора.

Хенинг може би беше очаквал тя да каже нещо относно статията, която той беше написал предната нощ. Вместо това тя спря и се огледа. Артерията на шията й се показа, подобно на усърдно работеща помпа. Скулите изпъкваха още по-силно, ако това изобщо беше възможно.

— Чудех се за едно нещо — заяви тя.

Хенинг очакваше да чуе какво ще последва.

— Както сигурно знаеш…

Хайди огледа стаята, сякаш въздухът щеше да й даде сили да каже това, което имаше за казване. А Хенинг имаше представа какво може да последва.

— Никой не може да се свърже със сестра ти — обясни Хайди.

Тя отново спря погледа си на него. До този момент очите й сякаш бяха сковани от лед, но не и сега. Бяха тъмнокафяви, на границата с черното. Това добре прилягаше на личността й.

— Разговарял ли си с нея днес? — попита тя.

Той изсумтя и започна да се смее.

— Не съм говорил с Трине от много години, Хайди.

— Не, но…

— Но дори и да поддържах връзка с нея, нямаше да мога да й се обадя точно сега и ти добре знаеш това. Не мога да работя по въпрос, който има нещо общо с Трине.

— Не, но си мислех, че може би имаш как да…

Погледът й отново обиколи стаята.

— Ти си мислила, че може би ще опитам да получа коментар от нея, въпреки всичко — прекъсна я той и критично изчака реакциите й. И те дойдоха. Погледът беше остър, първоначално онеправдан, а след това — агресивен.

Той разтърси глава.

— Дори и да имах номера на Трине, което не е така, силно се съмнявам, че тя щеше да ми вдигне, ако й бях звъннал по телефона. Трине и аз нямаме нищо общо помежду си от много време. Тя не дойде дори на погребението на Юнас. Нито пък бях поканен на нейната сватба.