Томас Энгер - Кървава мъгла

Трине беше участвала в множество дискусии, вътрешно, като обществена личност. Генерално дуелите бяха преминавали гладко. Рядко й отнемаше много време, за да нанесе смъртоносен удар като този на опонента си.

— Нямам никакво желание да излагам всичко това в медиите, Харалд, няма да помогне на никого от нас. Това ще се прехвърли върху семействата ни, ще стигне до министър-председателя и не на последно място ще отиде и в партията. Но няма да се поколебая и за секунда да сложа всички карти на масата, ако ти станеш министър на правосъдието. Пред включен микрофон. Точно това можеш да разглеждаш като обещание.

Дъждът отново се беше усилил незначително. Страните на Юлевик бяха станали още по-червени. Той я наблюдаваше продължително, преди да пресуши остатъка от чашата си и да погледне към градинската част точно зад нея.

Трине не можа да устои на изкушението да се усмихне.

— Не е забавно, а? Да знаеш, че независимо какво правиш, животът ти ще се превърне в кошмар?

Част от Трине всъщност се надяваше Юлевик да заложи на това, че тя блъфира, така че Трине да може да се оневини сред широката общественост. Но нещо й подсказваше, че той нямаше да предприеме тази стъпка. Тя го виждаше в него. Раменете му леко се превиха напред. Мускулите на бузите му сякаш изобщо ги нямаше. Той дори изглеждаше по-нисък, отколкото беше обикновено. Трине се канеше за последно да сложи пръст в раната, за да види в очите му някаква болка. Но беше достатъчно.

Затова му обърна гръб и си тръгна.

Хенинг прекоси улицата покрай Cafu 33 и пое по улица „Сайлдюксгатен”, където винаги беше тихо, въпреки че се намираше в оживена част на града. Но околностите можеха да кипят от шумотевица, без Хенинг да е забелязал. Той просто вървеше, задълбочен в собствените си мисли.

Затова мъжът, който изскочи зад него, трябваше да му повтори два пъти, преди да бъде чут.

— Не се обръщай.

Въпреки това Хенинг завъртя глава, но не беше в състояние да разпознае лицето на мъжа в кратката секунда, след която той се обърна напред. Но забеляза, че ръцете му бяха в джобовете и че шапката на главата хвърляше тъмни сенки върху лицето му.

— Просто продължавай да вървиш — заповяда мъжът. — Върви право напред и не се обръщай.

Хенинг изпълни нареденото му, като в същия момент сърцето му заби силно в гръдния кош. Докато вървеше, се опитваше да си спомни дали е виждал мъжа и преди, но в главата му не светваше никаква лампичка.

Улица „Марквайен” преминаваше покрай него като тъмна като нощ река. Не минаваха никакви автомобили, затова той пресече улицата, забави крачка пред входа на своя блок, но мъжът му каза да продължава.

Хенинг прекоси улица „Стеенстрюпсгате” и пое към „Фосвайен”, докато едва успяваше да устои на изкушението да се извърне.

Внезапно стъпките станаха по-близки и преди Хенинг да е успял да реагира, той усети два силни юмрука, които го тласнаха към тъмен покрит проход и грубо го блъснаха към стената. Нечие лице се появи право срещу неговото, усети чеснов дъх, зареден с гняв.

И тогава той разбра кой беше мъжът.

Хенинг се опита да си дръпне главата назад, за да успее да види очите на ръководителя на операции Андреас Шер, но бетоновата стена му пречеше.

— Ти за кого се мислиш? — изпелтечи Шер. — Да говориш с децата ми в моята градина, когато нито съпругата ми, нито аз сме наблизо?

Хенинг се опита да се съвземе, но му беше трудно да говори, защото една ръка го беше стиснала за бузата и зъбите. Шер погледна към улицата, за да провери дали някой не ги наблюдава, преди да върне обратно към него още по-напрегнатия си поглед и едва отпусна захвата си от лицето на Хенинг. Последният се опита да каже нещо, но от него се изтръгнаха единствено гъргорещи звуци.

— Ще престанеш да идваш в проклетия ми дом по този начин — просъска Шер.

Страхът си проправи дълбока дупка у Хенинг и всичко, което той успя да направи, беше да кимне. Това накара Шер да отпусне хватката си и Хенинг се хвана за лицето и гърлото. Едва сега усети, че го болеше гърбът на мястото, където Шер го беше притискал към стената. И виждаше, че в очите на Шер нямаше само гняв.

В тях имаше и страх.

Белият кръст в градината, умрялото куче на стълбите на верандата… Някой го беше уплашил. И този или тези бяха успели да го уплашат достатъчно, че той да не иска да бъде видян или чут да се конфронтира с Хенинг.

— Тук сме само ние — заяви Хенинг, изненадан колко бързо си беше възвърнал спокойствието в гласа. — Виждам, че знаеш нещо за Туре Пули. Затова ли се появяваш тук по този начин?