Томас Энгер - Кървава мъгла

Е, не напълно.

Преди не й беше минавала мисълта, когато телефонът й звънна. Трине го погледна. Отпусна се леко. Остави го да звъни дълго. Накрая тя се предаде.

— Здравей — започна Катарина Хатлем. — Чух за случилото се. Толкова е хубаво, че…

— Какво искаш? — прекъсна я Трине.

Катарина въздъхна тежко.

— Разбирам защо го казваш. Но въпреки че повече не желаеш да имаш нищо общо с мен след онова, смятам, че ще бъдеш заинтригувана да чуеш какво направих, откакто ти тръгна от кабинета.

Трине се изправи леко.

— Окей?

Катарина започна да разказва. Трине не помръдваше. Но вътре в нея вече не беше спокойно.

Когато няколко минути по-късно Катарина беше готова, Трине й благодари.

— Няма за какво.

— Как разбра за всичко това?

Катарина не отговори веднага.

— Получих подсказка.

— И от кого?

— От… от някой, който пожела да остане анонимен.

— Точно — каза Трине замислено. Катарина не поясни повече.

— И сега едно последно нещо — каза тя накрая. — Нямам нищо против да те подкрепям също и публично, ако той реши, че блъфираш.

— Оценявам го много, Катарина.

— Успех после.

— Благодаря.

Приключиха разговора. Докато бензиностанциите от двете страни на магистралата край Кльофта изчезваха, Трине се облегна на седалката пред себе си и каза на своя шофьор:

— Опасявам се, че ще имам две спирания, преди денят да е приключил. Става ли?

— Да, да, разбира се.

— Хубаво. Първо ще направим малка обиколка до дома на министър-председателя.

Все още валеше, но едва-едва. Може би е възможно да е валяло като из ведро, докато Трине бе приела поканата на държавния секретар Харалд Юлевик да дойде на топло в неговия дом на срещуположната страна на тенис игрищата край Айксмарка. Сега тя стоеше и гледаше чашата за шампанско в неговата ръка, червения цвят по страните му, който индикираше, че отдавна беше погълнал първите мехурчета за вечерта.

И разбира се, тя знаеше защо.

— Идвам направо от дома на министър-председателя — заяви тя и погледна своя приятел и най-близък колега през годините, докато тя бе правосъден министър. Както винаги, той беше елегантно облечен в официален панталон и бяла риза, по която нямаше нито една гънка, дори и след дългия работен ден. Той стоеше, облегнат на касата на вратата, беше разхлабил леко вратовръзката си.

— А аз щях и беше редно да те поздравя, защото Вилям те попита преди час дали не би си помислил да заемеш мястото ми.

Юлевик й отправи усмивка, която само донякъде беше искрена. Трине виждаше какво стоеше зад нея. Безпокойство, нервозност, защото тя знаеше, че той никога не я беше виждал такава преди. Навън, в дъжда, с поглед, който би могъл да накара и тигър да побегне. А Трине трябваше да полага огромни усилия, за да не му се разкрещи. Да го нападне физически.

Истинският министър на правосъдието.

— Да — отвърна Юлевик колебливо. — Така направи той.

— И ти, надявам се, си отказал?

Юлевик набръчка нос и стисна по-здраво чашата си.

— Хм, не. Съгласих се.

Трине кимна безмълвно.

Юлевик се премести от касата на вратата, поизправи се, стоеше и не я изпускаше от зоркия си поглед. На Трине й се искаше да изръкопляска, но не го направи.

— Няма никакво съмнение, че ти трябваше да получиш работата преди три години, Харалд. Беше най-добре квалифицираният, аз първа ще го призная. А ти беше напълно уверен, че са те подминали. Кой не би бил? Човек с твоя опит… А после се появих аз — незначителната — и от периферията достигнах чак до върха. Трябва да е било болезнено.

Трине примигна едва забележимо. Юлевик се канеше да каже нещо, но нито дума не се изтръгна от него.

— Тогава ли реши да ми забиеш нож в гърба?

Той отново сбърчи нос.

— Още тогава ли започна да обмисляш стратегия? Просто си чакал подходящия момент?

По лицето на Юлевик се изписа неразбиращо изражение.

— Да не намекваш, че… че аз трябва да съм…

— Далеч съм от намеци, Харалд, и знам, че дори твоите добри приятели от „VG“ няма да те защитят, ако истината за твоята игричка излезе наяве. И ти обещавам — ако станеш правосъден министър, то всички ще узнаят какво си извършил.

— Трине, аз наистина не разбирам какво имаш предвид.

— О, напротив, разбираш. И ако ти не се обадиш на Вилям веднага след като си тръгна, то като нищо може да се случи така, че той сам да ти се обади. Вилям знае, че заминах за Копенхаген в деня, когато се проведе конгресът, защото ми бяха дали час за следващия ден, за да премахнат детето, което нося. Точно както ти го разбра от Катарина Хатлем една вечер, след като вие сте си разкъсали един на друг панталоните в стая 421 в хотел „Бристол”.