Томас Энгер - Кървава мъгла

Хенинг тръгна оттам, когато часът наближи седем, успя да хване влак, който се връщаше в Осло около седем и трийсет, а един продължителен час по-късно той беше в Грюнерльока.

Всичко, което се беше случило с Трине през последната седмица, отново го накара да се замисли за майка си. Той я беше изоставил в леглото в тежък, алкохолизиран сън и сега реши да провери дали състоянието й се беше променило.

Небето над Софиенберг беше почти черно, когато влезе в апартамента й. Той отново беше посрещнат от смущаваща тишина, но миризмата на цигари се беше върнала до своето обичайно, високо ниво. Видя разочарованието в очите й, когато той влезе в стаята.

— Здравей, мамо — каза и се опита да се усмихне.

Тя никога не отговаряше, никога не го поздравяваше със „Здравей” или „Добър вечер”. Тези фрази чисто и просто не присъстваха в речника на Кристине Юл. Както обикновено, тя седеше до кухненската маса. Пепелникът пред нея беше препълнен, а една цигара пускаше постоянен поток от тънки, сини димни стъбълца нагоре към тавана. Малката чаша до тях беше почти празна.

— Не си поправил радиото — заяви кисело тя. — Ти каза, че ще поправиш радиото.

— Знам, мамо. Просто още не съм стигнал до него.

— Трябва да чуя радиото.

— Аз ще го поправя.

Майка му си дръпна от цигарата и я изтръска силно, така че въгленът преля в пепелника.

— А аз така се надявах да беше дошла Трине — каза тя и изсипа последните капки от чашата, оставяйки я с трясък.

Хенинг дълго наблюдава майка си, преди да затвори очи и да си каже, че трябваше просто да го отмине, че караниците не водеха до нищо добро, както и дотогава. Но той беше толкова тъжен, толкова дяволски тъжен вътре в себе си, заради сърдитото й настроение, с което тя непрекъснато го заливаше, сякаш дори само щом го видеше, в устата й се появяваше най-ужасният вкус.

— Защо винаги го казваш? — попита той.

Кристине Юл вдигна глава към него.

— Защо винаги е толкова важно за теб да ми кажеш , че би било много по-добре, ако беше дошла Трине?

Майка му не отмести погледа си.

— Обясни ми — настоя той. — Тя колко често идва да те посети? Изобщо спомняш ли си тя кога за последно беше тук?

— Да — отвърна тя. — Спомням си добре. Дори си го записах.

Хенинг изсумтя.

— И защо, по дяволите, си го направила?

Майка му го погледна.

— Не ти влиза в работата.

— Значи ти можеш да разлистиш алманаха си и да си спомниш кога тя е била тук? Това ли е идеята?

— Ох — изпръхтя тя и отмести погледа си.

— Ти си по-зле и от разглезен малък сополанко — продължи Хенинг. — Седиш тук по цял ден и си проклела целия свят и мен най-вече, така изглежда. Пушиш, пиеш и затъваш в собствената си скръб. Да, сигурно ти е било тежко, когато татко почина, но, мамка му, вината не беше моя.

Кристине Юл се изправи на треперещите си крака и здраво хвана края на стола. Тя сякаш изведнъж проточи врата си и стана по-висока, отколкото беше. Погледът, който обичайно беше замъглен и натежал от алкохола, сега беше зареден с острота и гняв, каквито Хенинг не си спомняше да е виждал преди.

— Напротив — процеди тя през стиснати зъби.

Хенинг стоеше и я гледаше. Езикът му се удебели и думите, които накрая се изтръгнаха от него, звучаха като полуприглушен шепот.

— Какво каза? — заекна той.

— Чу ме какво казах — изръмжа тя, без нито един мускул по лицето й да трепне. Хенинг усети как руменина се разпростря по гърлото и лицето му. Той стоеше само на метър от майка си, най-горчивите думи стояха помежду им, а дъхът от устните й бодеше като хиляди игли. В установилата се тишина краката му станаха нестабилни и му трябваше доста време, докато се съвземе.

— И какво, по дяволите, искаш да кажеш с това? — попита накрая той.

Тя все още беше вкопчена в стола, докато очите й се бяха заровили в него. Не казваше нищо. Седна и запали още една цигара, отпи още малко ликьор. Хенинг я помоли да обясни какво беше изрекла току-що, но Кристине Юл нямаше какво повече да му каже. Накрая тя му посочи вратата и го помоли да си върви.

Хенинг се гмурна във все още влажната и студена нощ. Хора и автомобили препускаха покрай него. Разбира се, че не беше негова вината, че животът на майка му се беше превърнал в онова, което беше сега, разсъждаваше и клатеше глава. „Та аз бях на не повече от 16 години, когато татко почина.”

Защо тогава тя беше казала онова?

Трине се наслаждаваше на тишината и на унасящите движения на автомобила. Нейният шофьор винаги возеше толкова меко и приятно. А сега беше още по-хубаво. Напрежението в Йесхайм, фокусът, кулминацията, облекчението — всичко това допринесе спокойствието, което я беше обзело, да проникне още по-надълбоко. Да въдвори мир вътре в нея. И тя знаеше, че този път медиите щяха да напишат хубави неща за нея, макар и да не беше заслужено. Та тя не беше направила нищо повече от това да се срещне с него и да поговорят. Не успя да накара Реми да излезе по собствената си, свободна воля. Нещата не се объркаха на косъм. Но за пръв път околните бяха на нейна страна. И усещането просто да се отпусне, както беше направила в интервюто за TV 2, беше толкова прекрасно. Сега нямаше обратен път назад. Всичко беше приключило. Всичко беше отминало.