Томас Энгер - Кървава мъгла

— Гладен — повтори той и се обърна.

След това се насочи към кухнята.

— Себастиан — каза Емилие по-високо. — Не отивай натам.

Но Себастиан отиде.

— Себастиан, не отивай…

— Себастиан — викна Матис с режещ глас. — Не ти е разрешено да отиваш там. Чуваш ли?

И момченцето спря и се обърна. То не беше свикнало да му говорят по този начин. Дори най-малката промяна в тона на гласа можеше да го разплаче, особено ако мислеше, че е направил нещо нередно.

— Не може да отиваш там — повтори му Трине с възможно най-мекия си глас.

— Защо не? — попита то.

— Така…

В следващия момент иззад него се появи един силует. Реми.

Той ги гледаше. Гледаше Себастиан. След това го улови за ръката и го задърпа след себе си към кухнята.

Реми игнорира виковете, които се надигнаха след него. Вместо това той само затвори вратата и седна на един от столовете в кухнята.

Натискът в слепоочията се увеличаваше. Направи гримаса. Затвори очите си. Опитваше се да мисли за нещо различно от това, че го болеше.

Когато отново отвори очи, момченцето стоеше пред него. В ръката си държеше малка, червена количка.

— Гладен — каза възмутено момченцето.

Реми зяпна с уста.

— Хм?

— Гладен съм — повтори момченцето.

— Т-така ли?

Реми само го наблюдаваше.

— Искам храна.

— Добре — каза накрая Реми. — Какво искаш тогава?

— Кон флекс.

Корнфлейкс. Любимото и на него самия като дете. Мили Боже, та той и сега постоянно ядеше.

„Себастиан — мислеше си той. — Ти и аз.”

— Тогава трябва малко да ми помогнеш — каза той на момченцето.

Себастиан отиде до кухненския плот, под който стояха празните шишета, намери плика с корнфлейкс, малка синя лъжица от чекмеджето с приборите, върна се, леко подтичвайки, и я подаде на Реми. След това се обърна и побягна към хладилника, отвори го, опита се да се изправи максимално, но не успяваше да достигне картонената кутия с мляко. Реми му я свали, вдигна го на един стол и му сипа корнфлейкс и мляко. Наблюдаваше как малкото момченце се хранеше, разливаше, ядеше настървено.

Някъде далече той чуваше глас. Беше на някаква жена. Тя произнасяше името му. Реми. Там ли си ?

„Да, тук съм. Ние сме тук. Ще бъдем само ние двамата, Себастиан.”

Той стана. Взе оръжието. Обмисляше как да го направи. В спалнята може би. Щеше да стане каша така или иначе. Най-добре да изчакаше Себастиан да се нахрани. Не можеше да пътува на празен стомах.

Той отиде до вратата, натисна я нагоре. Мислеше си колко тихо щеше най-сетне да стане. Как този път щеше да успее изцяло да направи крачката, заедно със Себастиан. Как двамата щяха да съзерцават най-красивата светлина.

Тялото на Емилие се тресеше от плач. Ридаеше толкова силно, че въздухът не й стигаше. Когато все пак успя да възстанови дишането си, отново се върна на мисълта за изначалните сили и болки, за това как болката всъщност не съществуваше. Тя за пореден път се опита да се освободи, по-усилено и по-отчаяно откогато и да било, и само една мисъл я водеше напред. Мисълта за Себастиан и за това какво ли се случваше с него в кухнята. Всяка секунда можеше да бъде от значение, тя се бореше и дърпаше, усещаше как гърбът й ставаше все по-мокър и по-мокър. Дърпаше, теглеше, влачеше и разтягаше. И сякаш всичката кръв беше направила ръцете й по-гладки, защото забелязваше, че въжето всеки момент щеше да поддаде. Тя го дръпна с всички възможни сили и усети, че само да се напрегнеше още малко, още съвсем малко, щеше да се освободи.

Емилие стисна зъби, докато гърбът й ставаше още по-влажен и топъл, но тя продължаваше усилено да дърпа толкова силно, колкото можеше и изведнъж вече не усещаше съпротива.

Дръпна ръце към себе си, погледна ги — бяха червени и лепкави от кръвта, но не ги усещаше, в тях не беше останала болка. Тя беше свободна, а Себастиан беше в кухнята. Матис се опита да й каже нещо, но тя му изшътка, заслушваше се за звуци, идващи от кухнята. Първото, което си помисли, беше, че трябва да се втурне натам, преди да е станало прекалено късно, че трябва да измести вниманието от Себастиан към себе си. Но какво ще стане тогава, не беше възможно да знае. Реми можеше да полудее в чиста и неподправена паника, а това тя не можеше да рискува заради Себастиан.

Тогава какво?

Емилие се огледа наоколо за нещо, което можеше да използва, каквото и да е, стига да можеше да наранява. Не беше достатъчно само да събори Реми на земята, ако мисли да го прави. Тя трябваше да се погрижи той да не може повече да се изправи отново.