Томас Энгер - Кървава мъгла

— И мисля, че е нещо хубаво да започнеш да се извиняваш. Извиненията са важни, Реми. Това е нещо…

— Какво каза?

— Хм?

— Попитах какво каза.

Гласът на Реми беше станал по-твърд.

— Казах, че е важно да си в състояние да можеш да се извиняваш. Това е крайъгълен камък във всички форми на междуличностните взаимоотношения.

— Не ми говори за извинения.

— Защо н…

— Ти не знаеш нищо за извиненията.

За момент Трине беше поразена.

— Да, може би не знам — заяви тя и се опита да открие погледа на Реми иззад перличките от влага по стъклата на очилата му. — Но знам, че границата между любов и омраза е тънка. И съм много сигурна, че някога във времето ти си обичал Емилие и може би все още я обичаш. Лесно е да обичаш, лесно е и да мразиш. Но да простиш на някого е най-трудното от всички неща. И аз не казвам, че ти непременно трябва да простиш на онези, които са опропастили живота ти, защото прошката не е нещо, което можеш да изискваш от някого. Но и не смятам, че е хубаво да изискваш от някого да се извини. Ако някой ще се извинява, то трябва да бъде искрено. И човек трябва сам да признае, че е извършил нещо нередно, и човек трябва да иска нещо да се подобри. Не си ли съгласен с мен, Реми?

Отново настъпи тишина. Трине се опита да се заслуша в дишането му, но всичко, което чуваше, беше шумолене. След това той изчезна от прозореца.

— Реми?

Никакъв отговор.

— Реми, там ли си?

Емилие погледна Реми, долавяше кратките изсумтявания, които той издаваше, но нямаше и представа какво беше казала другата страна. Тя само виждаше, че от време на време той кимваше, почти незабележимо, и че поставяше ръце на главата си. Думите, които той чуваше, трябва да имаха известен ефект върху него, но бяха изминали само няколко минути, откакто той беше заплашил, че ще ги убие всички. Обаче въпреки че изглеждаше като че ли сега Реми малко се беше успокоил, тя не бе сигурна дали яростта му отново няма да избухне. Тогава с всички тях можеше да бъде свършено.

Емилие кървеше. Тя беше трила ръце в дебелото въже цяла вечност, но възлите не се бяха разхлабили с повече от милиметър.

— Чувам те — каза той.

„За какво говореха?” — отново се чудеше тя. С кого ли разговаряше?

Тропането в спалнята беше спряло. Себастиан трябва да беше заспал. „Благодаря ти, Господи — каза си тя, — ако е така”. Тя отново подръпна въжето с ръце. То се заби в раната й и изпрати болезнени сигнали по цялото й тяло. Беше безполезно. Изобщо не помръдваше.

— Как върви? — прошепна Матис на няколко метра от нея.

Емилие се замисли за всичко, което се беше случило през последните дни — новата работа, негативните мисли за онзи, който се беше показал на повърхността, без тя да разбира напълно защо. Сега, когато го погледнеше колко отчаян беше, толкова окървавен и насинен, че не беше останало много от мъжа, който се беше доближил до нея в гишето за регистрация в Гардермуен и я беше попитал дали иска да отиде с него на лов за елени. И тя разбираше, че ако някой беше в състояние да спре Реми, в случай че полицията не пожънеше успех, то това беше тя.

Направи нов опит да се освободи, отново усети болката в ръцете си, но я потисна. „Изначални сили” — мислеше си тя. Само жените знаеха какво е. Болките не бяха нищо. Не и след като си раждала деца. Но все така нямаше промяна. Възлите не се развързваха.

От кухнята тя долавяше раздразнителния глас на Реми. Той говореше нещо за извинения. След това отново замълча.

Един звук я накара да си премести погледа встрани. Дръжката на вратата към стаята на Себастиан се движеше надолу.

„Не — каза тя вътре в себе си. — Не го прави, Себастиан. Стой където си!”

Но той не го направи. В следващия момент вратата се отвори и малкото личице надникна вътре. Емилие затвори очи, толкова й се искаше отново да му махне с ръце да отиде при нея, но те все така не помръдваха. Тя се опита да му прошепне да се върне обратно, но Себастиан не реагираше, не правеше каквото тя му казваше, никога не можеше да направи каквото му се казваше. Вместо това той се затича към нея, както винаги…

— Мамо — каза той високо. — Гладен съм.

Разбира се, че беше гладен, почти нищо не беше ял или пил през целия ден.

— Знам, приятелче. Но в момента нямам никаква храна за теб. Трябва да почакаш малко. Не можеш ли да се върнеш в стаята си и да си поиграеш още мъничко? А аз скоро ще ти донеса малко храна.

Себастиан не помръдваше, само ги наблюдаваше.