Томас Энгер - Кървава мъгла

Очевидно знаеха кой беше той. Сигурно бяха открили и какво беше направил. Но как го бяха постигнали? Къде се беше издънил?

Още веднъж превъртя убийството на Ерна Педерсен в главата си. Тя не го помнеше първия път, когато той я измъкна от часа за пеене в тв залата, не и преди да й покаже снимка на класа, в който беше ходил, и да й разкаже за дробните черти.

Реми никога не бе бил особено добър с числата. Един ден тя го беше викнала на дъската и го помоли да изчисли дробта, която беше изписала. А той стоеше там и гледаше главоблъсканицата от цифри, без нищичко да разбира. След това си беше помислил, че тя именно това беше искала — да го викне на дъската, за да могат всички да му се присмеят, всички заедно. Онова, което тя направи след това, докато силата на гласа й растеше, провокира смеха на някои от съучениците му. Тя го изкомандва да отиде под един от чиновете на първия ред и извика, докато тропаше върху чина е показалка, че „ето това е дробна черта, а нула под дробната черта не може да има“.

Един друг път тя беше донесла три шоколада и беше казала, че ако абсолютно всички в класа успеят да решат едното уравнение, на което тя се опитваше да ги научи, ще получат шоколад. Но, разбира се, Реми не се беше справил. Тя направи голям въпрос от това, че заради него класът се беше провалил. И винаги имаше нещо в начина, по който тя го гледаше. Презрителният смях.

След като й показа снимката на класа и посочи себе си, у нея се появиха признаци, че си го спомня, но тя не каза нищо. И той имаше такова желание, там и тогава, да изтръгне светлината от погледа й, който като ученик толкова беше мразел, но не можеше. Мнозина го бяха видели да я дърпа навътре. Маркус го чакаше. След това отново закачи снимката на стената, защото така тя може би щеше да се сети какво беше сторила. Може би следващия път щеше да му се извини.

Но не. Вместо това той отново долови същото презрение, което тя му беше демонстрирала и в училище. И въпреки че беше планирано, всъщност не осъзна какво се беше случило, докато не я уби. Освен това беше разрушил трофея й на стената, снимката на семейството на сина й, подобно на проклета диплома за успешно, благополучно отглеждане. Но той беше взел снимката на класа и се беше промъкнал в тв залата, беше застанал точно зад Маркус и беше продължил да пее с останалите. „Слава на Тебе, победителят на смъртта.”

Реми не беше разговарял с Маркус от прогимназията, когато случайно се бяха натъкнали един на друг в Spaceworld на улица „Стургата”, защото Реми щеше да си купува компютър. Заприказваха се, естествено, и разбираемо, беше много забавно да се види в какво се беше превърнал старият Дон Жуан. Нищо особено. Нямаше жена до себе си, нямаше деца. Около корема му се беше образувал широк пояс, а на темето му по-голямата част от вълнистата му, светла коса беше заместена от гол, празен кръг. С работата нещата също бяха зле.

Но никой от тях нямаше прекалено много приятели, затова двамата започнаха да се размотават заедно. В началото не беше лесно. Реми нищо не бе забравил, Маркус пък нищо не спомена. Не и доброволно. Трябваше да изпият доста от шише водка, преди Реми да попита Маркус дали все още поддържа връзка с Емилие. И тогава неизбежно стигнаха до темата.

И ако имаше нещо, което Реми беше научил от своя баща, то това беше, че извиненията идваха в различни варианти. Единствено когато тялото му се опиянеше от алкохола, Маркус му сервираше леко, леко съжаление. Но съжалението означаваше единствено, че симпатизираш на някого, а не, че поемаш отговорност за случилото се. В онази вечер той се беше решил.

Маркус щеше да си поеме отговорността.

Реми знаеше, че в даден момент Маркус беше ходил с Йохане. Още отпреди Реми беше открил, че Ерна Педерсен живее в Грюнереме и че от Централата за доброволчество от време на време пееха и свиреха. И въпреки че с годините може би бяха улегнали, Маркус идваше от семейство, в което християнските ценности бяха важни. Когато един ден Реми предложи да правят нещо съвсем различно от това да играят на стрелци и да се напиват, Маркус беше изненадващо лесен за убеждаване.

Бяха изминали повече от 20 години, откакто Ерна Педерсен им беше учителка, а от възрастта тя беше посивяла и се беше сбръчкала. По нищо не личеше, че Маркус я разпознава. А Реми знаеше, че полицията щеше да открие кой беше присъствал в Грюнереме в онзи ден. Откриеха ли, че Йохане Клингенберг беше една от някогашните ученици на Ерна Педерсен, щяха да започнат да търсят някого със сходна заобикаляща среда. Опитаха ли се да проверят дали някой от бившите ученици на Педерсен е ходил в Грюнереме в онзи ден, то в крайна сметка щяха да попаднат на Маркус Йерльов. Реми Гюликсен, както се беше подписал в книгата за посетители, никога не е бил ученик на Педерсен. Нито пък Реми Винснес, името, с което се наричаше, докато не навърши 18…