Томас Энгер - Кървава мъгла

Но Трине не отговори, само каза името си на униформения полицай, който охраняваше кордона, и не след дълго я пуснаха.

Обувките й издаваха ритмични потраквания върху влажния асфалт. Всички, които тя срещаше, я гледаха, следваха я с поглед. Тя откри автомобила, върху който беше написано Ръководител при спешни ситуации и кимна на някои от униформените отпред.

— Здравейте — поздрави тя. — Кой е шефът тук?

Висок, тъмнокос мъж се обърна.

— Това съм аз. Симен Крог — представи се той и подаде ръка.

Трине я пое.

— Имали ли сте някакъв по-близък контакт с похитителя?

— Не — отговори Крог. — Не ни се е обаждал през последните четиридесет и пет минути, ние също не сме му звънели. Но подготвихме всичко необходимо, разполагаме с хора, които са в готовност да влязат вътре, ако се наложи. Всички линии за комуникация са отворени. Шефът на полицията също следи случващото се и е в готовност да реши дали да действаме, или не.

— Това решение ще взема аз — заяви тя. — Аз все още съм министър на правосъдието.

— Е, да, естествено. Вие сте в пълното си право. Имате ли някакви новини от похитителя?

— Знам малко, да — каза тя и кимна. Когато беше малка, не научаваше много от новините, но точно за злополуката със снежната дупка в Йесхайм тя беше осведомена. Беше прочела за нея в местния вестник. Братът на Реми, който бе загинал под снежните маси. Ужасен, трагичен инцидент.

— Добре, хубаво — отвърна Крог. — Преди да се заловим, искам да разговаряте с преговарящия, който е дошъл от Лилестрьом. Останете с мен.

Крог преведе Трине през множество униформени. След малко той спря до полицейския автомобил, даде съобщение, което Трине не разбра, и не мина много време, преди една цивилно облечена жена да излезе отвътре. Тя носеше бронирана жилетка върху тънко, тъмносиньо яке за дъжд.

— Здравейте, казвам се Туне Телефсен — каза жената. — Преговарящ съм в полицейски участък Румерике.

— Трине.

Те се здрависаха и бързо се усмихнаха една на друга.

— Аз ще стоя до вас през цялото време и ще слушам всяка изречена дума. Всички ситуации като тази са абсолютно уникални и няма как предварително да се знае какво ще помогне. Има едно важно нещо и то, естествено, може да проработи, но не трябва да казвате или да правите нещо, което може да го раздразни още повече от сега. Не му напомняйте защо е тук. И не разговаряйте с него по начин, който би могъл да възприеме като заплашителен. Изслушвайте и бъдете възможно най-мека в тона си.

Трине кимна.

Телефсен й се усмихна топло.

— Това е много особено — заяви тя. — Един похитител да поиска да разговаря с министър. Но ние много се радваме, че вие сте тук. Много смела постъпка.

— Благодаря — отвърна Трине и усети в себе си пламтяща топлина. — Коя къща е?

— Червената там — каза Телефсен и посочи.

Друг полицейски автомобил стоеше паркиран отпред. Трине видя тъмните униформи на екипа за спешни случаи, стратегически разположени около къщата.

— Добре — каза тя и се насочи към автомобила. — Да започваме.

Последиците от избора. Какво сега.

Емилие Блумвик седеше на пода на няколко метра от Матис. Беше й топло, въпреки че трепереше. Реми вървеше напред-назад покрай нея, седна, стана отново. Затвори очи, преви се. Изглежда, сякаш го болеше главата. А сега полицията беше отвън.

Въпросът беше дали тя да направи нещо, или да изчака те да оправят нещата. Можеше ли да разчита, че щяха да се справят?

„Да” — помисли си тя първоначално. Бяха обучени за това. Но после Реми каза онова за министъра на правосъдието. Заплаши, че ще използва оръжието. И тогава Емилие реши, че и тя трябва да направи нещо отвътре. Не можеше просто да стои и да чака.

Да направи нещо, да. Но какво?

Себастиан все още играеше в стаята си, за щастие, занимаваше се с една своя дървена играчка с чукче. Удряше и удряше. Обърна дъската. Заудря отново. Обикновено от това му се доспиваше. Тя се надяваше сега той да заспи.

— Реми — каза тя с топлота в гласа. — Не можеш ли за малко да поседнеш тук?

Емилие не можеше да жестикулира, защото ръцете й бяха здраво завързани зад гърба. Затова тя му направи знак с глава да отиде при нея. Реми я погледна.

— Спомняш ли си онези пъти, в които пропускахме училище и просто си стояхме вкъщи и гледахме филми?

Емилие се опита да се усмихне по начин, за който знаеше, че има известно въздействие върху мъжете.

— Не знам колко много сладки неща изяждахме. Почти ми призлява само при мисълта за това.