Томас Энгер - Кървава мъгла

Планът за компютъра също беше прост. Маркус, който винаги трябваше да има най-новото, нямаше нищо против да продаде на Реми лаптопа си, компютър, който Реми се погрижи да напълни със снимки на Йохане и детайли от стаята на Ерна Педерсен. Ако полицията провереше дали това наистина беше компютърът на Маркус, щяха да видят неговото име регистрирано към серийния номер на компютъра. Всичко щеше да сочи към мъж, който, с пистолет, насочен към главата, беше погълнал блистер с таблетки морфин. Реми отново виждаше как светлината изгасва в погледа на човек, когото мразеше. И като идеален завършек Реми беше написал извинение във фейсбук профила на Маркус, статус, който си остана неизяснен.

Не беше ли просто съвършено?

Тогава защо полицията беше отвън?

„Убийството на Йохане” — мислеше си Реми. Може би Маркус имаше алиби? Реми поклати глава. „Halo” [59] Наю е популярна видеоигра. току-що беше излязла, а Маркус никога не правеше нещо друго, освен да играе, да играе и пак да играе, непосредствено след излизането на нещо подобно. Когато „Killzone” 2 излезе, той не спа два дни. Реми не беше сигурен, но му се струваше, че нещата бяха още по-зле с Crysis . Трябваше, естествено, да се поеме риск, но Реми изпрати текстово съобщение на Маркус точно преди да отиде при Йохане, питаше го с какво се занимава. Отговорът беше очакван. Маркус играеше. „Мразя графиката, но обожавам звука.” Всичко беше на мястото си.

Тогава къде беше сбъркал?

Очевидно нямаше значение. Сега имаше два изхода навън. Или доброволно, с ръце на главата, или със съпротива, с поглед, прикован към вътрешната страна на чувал за трупове.

И така, какво си избираш?

Той вдигна телефона от кухненския плот, долепи го до ухото си и натисна зеленото копче. Долови шумолене. Притеснение. Изминаха няколко секунди, преди да чуе нечий глас.

— Здравей.

Не разпознаваше гласа, но той знаеше чий беше.

— Обажда се министърът на правосъдието Трине Юл-Осмундсен.

Беше странно да чуе гласа на човек, когото познаваше само от медиите. Но всички, които бяха израснали в Йесхайм, естествено, знаеха коя беше тя, тя, която беше от Кльофта и която често можеше да бъде засечена в Йесхайм, докато растеше. Местните вестници бяха пълни с материали за нея от много, много дълго време. В известен смисъл Реми чувстваше, че я познава. А той не желаеше да разговаря с напълно непознати хора именно сега.

— Искал си да дойда — заяви Трине с малко по-твърд глас и той леко подскочи от звука му. — И сега съм тук. Разбрах, че не си изпълнил искането, което ти отправих, за да дойда тук. Ако искаш да получиш нещо, Реми, трябва и да дадеш нещо. Което означава, че за да продължим с това тук, т. е. да си говорим, ти и аз, и ти трябва да проявиш малко благосклонност. Трябва да ми дадеш нещо в замяна.

Реми изсумтя, но внимаваше никакъв звук да не се чуе от ноздрите му. С мисъл за ситуацията, в която самата Трине се беше озовала, той може би беше вярвал, че тя щеше да разбере. Но не. Вместо това той трябваше да даде нещо .

Знаеше до какво щеше да доведе това. Веднага щом отвореше вратата, те щяха да нахлуят, едновременно всички, и щяха да го накарат да легне на земята.

Да не му говореха да дава нещо.

— Колко души има вътре при теб?

„Прекалено много” — каза си вътрешно Реми, докато клатеше глава.

— Искам да ми изпратиш една от жертвите, Реми. Нито повече, нито по-малко.

Реми отново изсумтя.

„Това беше грешка” — помисли си той. Денят беше изпълнен с грешки. И той знаеше какъв щеше да стане остатъкът от живота му. Задържане, масово осъждане от страна на медиите, срещи в затвора, съдебни дела. Въпреки че щеше да излезе след дванадесет години, хората щяха да научат кой е той, какво беше извършил. Това не беше живот.

И така, какво си избираш?

Той погледна към оръжието. Изправи се.

— Не — отвърна той и вдигна пушката. Погледна Емилие.

— Какво каза? — попита Трине.

— Никого няма да изпращам.

— Трябва да изпратиш — запротестира тя.

„Нищо не съм длъжен да правя” — помисли си той и стисна по-здраво дръжката на оръжието.

— Няма никакво значение — каза той тихо.

— Защо не?

— Защото всичко приключи така или иначе.

— Не, Реми, не е.

— Напротив — каза той и решително зареди пушката. — Всичко приключи. И сега ще убия всички ни.

Ако някой беше помолил Трине да разкаже следващите секунди, то тя не би успяла. Не и в детайли. Видя, че ръководителят при спешни ситуации даде знак за действие с ръката си, но Трине изпищя, не помнеше какво беше излязло от устата й, но независимо какво беше то, трябва да е проработило. Защото ръководителят при спешни ситуации спря и я погледна. А какво беше направил преговарящият, не биваше да се узнава. Но нямаше изстрел. Линията също не беше прекъсната.