Томас Энгер - Кървава мъгла

Матис я погледна, но Емилие го игнорира. Тя видя, че спомените на Реми се съживяваха. Времето, когато им беше толкова добре. Беше хубаво. Бяха диви времена, спомняше си тя. Случваха се много неща.

— Ние можем… отново да си прекарваме така, знаеш ли?

Тя не го беше казвала преди, затова той изсумтя.

— Но тогава какво искаш да направя, Реми? Какво може да накара всичко това тук да изчезне?

Той вдигна глава към нея.

— Искам да помолиш за извинение — каза той. — Искам да ме погледнеш и да ми се извиниш, че опропасти живота ми.

Емилие кимна бавно, преди да осъзнае какво всъщност й беше казал той.

— Аз? Опропастила съм…

— Да, ти, да. Ти, Йохане, адски стария…

Реми прехапа устна.

Първоначално Емилие не каза нищо, но забеляза, че не можеше да стои безразлично.

— Реми, онова, което се случи между нас. То е отпреди сто години.

Гласът й беше спокоен, въпреки че отвътре тя кипеше.

— Не може сериозно да казваш, че все още обикаляш и разсъждаваш над онова, което се случи онзи път?

Реми не отговори.

— Бях на 18 години, Реми. На 18! Мили Боже, та ние бяхме невръстни хлапета. Правехме глупости през цялото време.

— Ти правеше глупости през цялото време.

— Да, добре, и какво от това? Идеята е да прецакваме всичко, когато сме на 18.

— Мм, и тогава няма никакво значение какво се случва с всички останали в това време? Можеш просто да продължаваш така, докато на теб ти е забавно?

Емилие не отговори веднага.

— Реми, всички са правили неща в живота си, за които съжаляват. Има много неща, които бих искала да направя по друг начин, ако имах този шанс и ако ти си искал да чуеш това — че съжалявам за случилото се помежду ни, добре тогава. Ето: адски много съжалявам, че те нараних. Съжалявам. Окей? А сега не може ли просто да продължим живота си?

— Долавям в гласа ти, че не го мислиш наистина.

Емилие го погледна боязливо, но Реми само я наблюдаваше с леден поглед.

— Добре — отвърна Емилие с въздишка. — Хубаво. Но повече не идвай да ми казваш, че не съм се извинила.

— Така или иначе сега е твърде късно.

В следващия момент звънна телефонът. Реми го гледа дълго, преди да долепи телефона до ухото си и да натисне някакво копче. Но не каза нищо. Емилие помисли, че отново беше полицията, която се опитваше да го склони.

Но тя имаше усещането, че разговорите нямаше да помогнат, а единствено преговорите. И имаше нещо в очите на Реми, което я плашеше до смърт. В нея вече не беше останала надежда. Само омраза.

„Длъжна си да предприемеш нещо” — мислеше си Емилие.

Трине получи телефон и слушалки, намести ги на главата си и си пое дъх.

— Готова съм — каза тя и погледна към преговарящия полицай, който й кимна в отговор.

— Трябва да влезем в колата — заяви тя. — Не можете да стоите тук вън и да се превръщате в мишена. Това очевидно е мъж, който има нужда от внимание. А вие…

— Разбирам — прекъсна го Трине.

Двамата влязоха в полицейския автомобил. Трине получи стол, бележник с големина А-4 и химикалка. Преговарящият се настани до нея.

Трине беше прочела кризисния план на полицията за ситуации като тази, знаеше, че някой щеше да запише всички действия, които щяха да бъдат предложени и предприети. Всичко, което кажеше, щеше след това да стане предмет на оценяване.

— Запомнете, ще ви следвам през целия път. Гледайте към мен и към онова, което ви пиша, докато разговаряте с него. Бъдете спокойна. Сигурна. Сдържана. Не му позволявайте да разбира, че сте нервна.

— Толкова ли е очевидно? — попита Трине и се засмя бързо.

— Аз винаги съм нервна в ситуации като тази — заяви преговарящата. — Това обикновено изкарва най-доброто от мен. И още нещо — използвайте първото му име. Реми. Така той може би ще придобие усещането, че двамата се познавате. Използвайте първите имена и на заложниците, ако можете. Така може би ще му бъде по-трудно да ги нарани.

Трине кимна, затвори очи и се опита да събере мислите си. Ами ако нещата отидеха по дяволите? Как щяха да се отнесат към нея тогава? Тя си представи исканията. „Поискайте извинение” — щеше да пише на заглавните страници във вестниците. Отново.

Трине усещаше как сърцето й силно бие в гръдния кош. Пулс сто и деветдесет. Адреналин. Чувство, което тя някога обичаше. Това беше всичко друго, но не и опиянение. Дишаше тежко, затвори очите си. След това набра номера.

Реми погледна към телефона, който вибрираше върху кухненския плот. Бяха спрели да звънят на телефона на Емилие, използваха неговия.