Томас Энгер - Кървава мъгла

Шумоленето от другата страна беше като пронизваща, високочестотна болка. Трине примигна, опита се наново да се фокусира и това й помогна, взорът й се проясни, но тя просто стоеше загледана в една точка пред себе си. Преговарящият се опита да й каже нещо, но Трине не го чуваше.

Тя игнорираше звука и се опитваше да си представи Реми Гюликсен, ужасените хора, които бяха заедно с него вътре в къщата. Какво ли им беше? Да притисне Реми и да изпрати заложник сега щеше да й изиграе лоша шега.

— Реми — каза тя тихо. — Мисля, че знам защо искаше да дойда.

И този път тя го изчака да отговори. Той не каза много, но имаше изръмжаване, сигнал от негова страна, че беше заинтригуван да чуе продължението.

— Ти и аз — каза тя и изчака още малко. — И двамата сме извършили нещо, което не биваше да извършваме. И двамата сме притиснати в ъгъла, освен това и двамата сме отчаяни да се измъкнем от проблемите си.

Трине отново направи пауза, усети, че челото й е горещо.

— Мисля, че донякъде знам какво ти е — заяви тя и се приведе напред върху лактите си, притисна ги към коленете си. Няколко кичура коса паднаха пред очите й, но тя не ги отметна. Вместо това си пое дълбоко дъх.

— Никога не съм позволявала на другите да ми диктуват какво да правя. Боря се срещу това, което смятам за неправилно. Но през последните дни помъдрях, Реми. Във всеки случай вярвам, че е така. И разбрах, че понякога чисто и просто е по-добре да не се бориш срещу силите, които са в действие. Можеш да стоиш в морето с вода до коленете и да смяташ, че ще устоиш сам, ако срещу теб се зададе огромна вълна. Но независимо колко си силен, накрая вълната ще те събори.

Трине направи пауза.

— Разбираш ли какво ти казвам, Реми? Чуваш ли какво ти казвам?

Пауза. Мълчанието я ядеше отвътре. Трине задържа дъха си, стисна пръсти.

— Чувам те.

— Имам предложение — каза Трине разпалено. — Никога не ми е харесвало да разговарям с някого по телефона. Винаги съм предпочитала да се срещам с хората лице в лице. Така че това, което ще направя сега… — каза тя и за кратко вдигна поглед към протеста, който се четеше в очите на полицаите в автомобила, — ще бъде да изляза от колата и да застана пред къщата. Искам да застанеш до някой прозорец, а след това…

— И защо да го правя? За да можете да ме свалите на земята ли?

— Не — отвърна Трине категорично. — Никой тук няма да стреля. Гарантирам го.

Тя се изправи, протегна ръката си, правейки предупредителен знак към полицаите, които се опитваха да я спрат.

— Ако сега погледнеш навън — заяви тя и направи крачка по асфалта пред автомобила, — ще ме видиш. Аз също много бих искала да те видя, Реми.

Настъпи тишина.

Трине остави погледа си да се плъзне от прозорец на прозорец, в търсене на признак за движение. Не виждаше нищо. Не чуваше нищо.

След това едното перде се размърда.

— Така, да — каза тя и усети чувство на въодушевление в тялото си, забеляза, че беше започнало да ръми, мека, стрелкаща прохлада, която намали температурата на главата й и й помогна да мисли по-добре. — И бих искала и аз да те виждам в цял ръст. Как мислиш, ще можеш ли да ми направиш тази услуга?

Реми не отговори. Но скоро тя видя лицето на мъж с тъмни очи. Ситните дъждовни капки се редяха като миниатюрни перлени мъниста по стъклата на очилата, но въпреки това тя го виждаше ясно.

— Здравей — поздрави тя и се усмихна. — Хубаво е, че те виждам.

Никаква реакция.

— Онова, което щях да кажа — продължи Трине и задържа погледа на Реми, — е, че прозрях как този път трябва да се откажа. Няма нищо, което аз да мога да направя, което да… накара огромната вълна… да изчезне.

За момент Трине се обезсърчи. Тя поклати глава и една мисъл я осени. Сякаш като замах с меч боецът в нея се завърна. Не я беше грижа, дори ако трябваше просто да приеме, че победителят прибираше цялата награда за себе си. Не я беше грижа, ако за нея останеха единствено раните от битката. Тя също трябваше да даде малко.

Изведнъж се почувства нетърпелива и разпалена, но скоро мислите се върнаха на мястото си.

— Знам, че е изкушаващо просто да чакаш вълната, Реми, така че всичко да изчезне. Господ ми е свидетел, че и на мен ми беше хрумнала тази мисъл, както на по-ранен етап от живота ми, така и сега. Бях бясна на хората, които бяха направили живота ми болезнен и труден, но в един момент човек трябва да остави зад себе си случилото се и да обърне погледа си напред.

Трине се опита да надникне отвъд стъклата на очилата. Беше й все така трудно.