Джон Лескроарт - Право на милосърдие

Оказа се, че в тази къща има купища хартия. Под дюшеците, в специалните кашони за документи, подредени до стената срещу гардероба на Сал, в трите кошчета за боклук. За проверката на всичко това щеше да отиде поне един ден. Но вниманието ѝ бе привлечено от един самотен лист хартия, захвърлен в кошчето в банята. Върху него бяха изписани дълги колони от цифри, групирани по три. От ясно, по-ясно. Сара се прехвърли в спалнята при сейфа, който вече бе издърпан в средата на стаята, и започна да опитва различните комбинации.

Успехът я навести едва при последната от тях: 16-8-27. Ако фактът, че в сейфа имаше само един стар кожен колан, можеше да се нарече успех…

В неделя следобед прочете стенограмата на разпита на Греъм, проведен от Лание. Младият мъж твърдеше, че не е имал особено близки отношения с баща си. Сал Сьомгата зарязал семейството си, когато Греъм бил на дванайсет години. Такова нещо не се забравя, нито пък се прощава. Синът не знаел откъде баща му се снабдява с морфин. Разбира се, един-два пъти го е посещавал в бърлогата му. Бащата знаел, че синът му е завършил право и искал да получи помощ относно „имуществото“ си. Но това не ги направило приятели.

Лание се бе погрижил да вземе имената на останалите членове на семейството, а Сара извади късмет да открие някои от тях, вероятно защото беше неделя.

Дебра, дъщерята на Сал, също не поддържала връзки с баща си. Но за разлика от Греъм, тя нямаше впечатлението, че имуществото му е съвсем незначително. Сподели със Сара, че брат ѝ вероятно крие нещо, или лъже. На Греъм не можело да се има доверие. Сал притежавал голяма колекция от автографи на бейзболни знаменитости, всичките от началото на 50-те. С нея не би се разделил за нищо на света. Не са ли я открили в апартамента?

Сара остана с впечатлението, че Дебра има да каже още доста нелицеприятни неща за брат си, но навреме се спря. Явно не виждаше смисъл да ги споделя с полицията.

Един сам по себе си твърде многозначителен факт.

Джордж, най-малкият син на Сал, беше служител в една от големите банки на Сан Франциско. Никак не му стана приятно, че го замесват в някакво полицейско разследване. Не бил виждал баща си от години. Всъщност, изобщо не го смятал за такъв. Бил отгледан от втория си баща, Лелънд Тейлър. Очаквал, че след смъртта на Сал, трите му деца ще си поделят някакви пари, но Греъм му казал по телефона, че пари няма.

Интересно, рече си Сара. И в неговите думи се долавяше намек, че Греъм може би лъже… Също както в думите на Дебра.

Намеренията на Харди да не се залавя за тежки наказателни дела бяха съвсем сериозни.

Той никога не бе споделял вижданията на хазяина си Дейвид Фрийман за понятието професионален съдебен защитник. За него адвокатската професия беше източник на доходи, докато възгледите на Фрийман за живота и правораздаването го караха да приема защитата на извършили реално престъпление хора като необходимост, а дори и като акт на справедливост .

След колежа и кратко пребиваване във Виетнам, Харди постъпи на работа в полицията. Изкара там две години, после се прехвърли в областната прокуратура. Стажът му на правозащитник приключи почти едновременно с разпадането на брака му, настъпил след нелепата смърт на единствения му син при нещастен случай. После, в продължение на дванайсет години, той беше барман и разсъждаваше за Вселената сред мъглата на бирените изпарения.

Но дойде време мъглата да се разсее и той стана съсобственик на „Литъл Шамрок“, а после се ожени за втори път. Франи беше по-малката сестра на Моузес — партньорът му в кръчмата. Завърна се и в правото — отново като прокурор.

Напусна за втори път областната прокуратура не защото бе променил житейската си философия, а просто защото се разочарова от бюрокрацията. Лош късмет го тласна към адвокатската професия. Повярва в невинността на първите си двама клиенти и предчувствието му се оказа вярно.

После имаше и други случаи, при които присъдата беше „невинен“, но това съвсем не означаваше, че клиентите му бяха чиста вода ненапита.

Нямаше намерение да се специализира в защитата на престъпници, да използва острият си ирландски език, за да ги отърве от затвора. Не изпитваше никакво съчувствие към криминално проявените типове, пет пари не даваше за социалните условия, превърнали ги в такива. Нямаше желание да им спасява кожата, дори когато от това зависеше хлябът му. Което не означаваше, че оспорва правото им да получат най-добрата възможна юридическа защита, а просто отказ да им предоставя тази защита лично…