Джон Лескроарт - Право на милосърдие

Сал Сьомгата нямаше лиценз за търговия, но в замяна на това имаше връзки. Приятелите му от детинство още помнеха Фишърмен Уарф като любимото си място за разходка с лодки, а днес тези приятели бяха прокурори и съдии, офицери в полицията. Никой от тях не би му направил мръсно.

Закононарушенията не се отразяваха на репутацията му. Всички го възприемаха като доброто момче, което придава особен колорит на квартала. Хората харесваха неизменното жълто шалче около врата му, високите до чатала гумени ботуши, евтината незапалена пура, която методично се смаляваше между едрите му зъби, големите дамаджани с евтино вино, от които отсипваше на клиентите си в картонени чаши и ги гарнираше безплатно с най-циничните политически вицове, които можеха да се чуят в Сан Франциско…

Харди за пръв път го видя преди десетина години. Прекосяваше площада с Ейб Глицки — един мъж с доста странна външност, тъй като беше наполовина негър и наполовина евреин. Лицето му беше слабо, с остри черти и някак стреснато изражение. Това вероятно се дължеше на огромния белег, който пресичаше устните му по диагонал. Сал го зърна отдалеч и подвикна:

— Хей, Ейб. Един негър и един евреин падат от покрива на небостъргач. Кой ще стигне пръв до земята?

— Не знам, Сал — нервно се озърна Глицки. — Кой?

— На кого му пука бе, човек!

Днес Сал беше мъртъв и вестниците бяха пълни с догадки. Според една от тях в жилището му е имало външен човек. За това свидетелствали преобърнати столове в кухнята, викове, следи от борба.

Полицията окачестви смъртта му като подозрителна. Може би някой е помогнал на Сал да вземе самолета за отвъдното…

— Не знаех, че Сал ти е баща — промълви Харди.

— Не съм бил камбаната — въздъхна Греъм, а очите му се насочиха към прозореца: — Утре е погребението…

Харди изчака няколко секунди, разбра, че продължение няма да има и попита:

— Имаш ли проблеми?

— Не! — Отговорът дойде малко по-бързо от необходимото, с малко по-висок тон. — Нямам проблеми и не виждам защо трябва да имам…

Харди отново изчака.

— Знам, че татко ме е посочил за изпълнител на завещанието си, преди време сам ми го каза… — продължи след известно време Греъм. — То засяга имуществото му, макар че тази дума не е особено подходяща за това, което е притежавал… Но толкоз. Нито знам къде е депозирано, нито съм го питал…

— Не сте били много близки, а? — подхвърли Харди.

— Не — преглътна Греъм.

Май го фиксирам прекалено настоятелно, рече си Харди, но не отмести очи, решил да види какво ще излезе от всичко това.

— Нуждаеш се от помощта ми относно завещанието, така ли? И каква очакваш да бъде тя?

— Там е работата, че не знам. По принцип ми трябва помощ, но… — Греъм объркано поклати глава, после спря очи върху лицето му: — Появиха се ченгета, задаваха ми куп въпроси…

— Какви въпроси?

— Къде съм бил в петък, знаел ли съм за състоянието на татко… Веднага ми стана ясно накъде бият… — В сините очи на Греъм се появиха искрици на гняв, а може би и на уплаха. — Как е възможно да допускат, че съм знаел нещо? Баща ми имаше основателни причини да посегне на живота си. Губеше ориентация и разсъдък, болките му бяха ужасни. На негово място и аз бих постъпил така.

— А какво мисли полицията?

— Нямам представа — отвърна Греъм и отново направи пауза. — Не бях го виждал цяла седмица. Чух за инцидента чак в събота вечерта. Някакво ченге от отдел „Убийства“ ме чакаше пред входа…

— А къде беше?

— На един турнир по софтбол в Санта Клара… — В очите му отново се появи сянка на неудобство. — Елиминираха ме в четвъртия кръг и се прибрах рано. Някъде около шест…

— А в петък вечерта?

Греъм разпери изваяните се ръце.

— Не съм убил баща си! — глухо промърмори той.

— Не те питам това. Питам къде беше в петък вечерта.

— На работа, после у дома — отвърна с въздишка Греъм.

— Сам?

— Точно като на кино — пусна една бледа усмивка Греъм. — Сам, у дома… Този отговор ми харесва. Хареса и на ченгето, по очевидни причини…

— Ченгетата трудно се задоволяват от такива отговори — кимна Харди.

— Бях на работа до девет и половина.

— Какво работиш, освен бейзбола?

— Софтбол — поправи го Греъм, после сви рамене: — От известно време насам работя като санитар в „Бърза помощ“.

— Ясно. Значи в петък вечерта си бил в някоя линейка.

Отговорът беше леко кимане.

— Прибрах се у дома някъде към десет и четвърт. На другия ден ми предстояха няколко партии софтбол. При добро стечение на обстоятелствата най-малко пет… Имах нужда от почивка и си легнах.