Джон Лескроарт: Право на милосърдие

Преди правото светът на Греъм се изчерпваше с бейзбола. Централен полузащитник в отбора на „Ол Американ“ в края на осемдесетте, той постигна коефициент 0.373 и бе поканен да се присъедини към „Доджърс“. В продължение на две години игра в юношеския състав, достигна до националната купа на турнира в Сан Антонио, после отби една топка право в лявото си око. Остана в болницата в продължение на три седмици и излезе оттам с увредено зрение. Това сложи край на мечтите му за професионална кариера, въпреки че по същото време средния коефициент на играчите от Националната професионална лига беше 0.327.

Разочарован и самотен, той записа право в юридическия факултет на Бъркли „Боулт Хол“. Дипломира се с най-висок успех във випуска, справи се с ожесточената конкуренция на доскорошните си състуденти и успя да получи вакантното място на съдебен писар в Апелативния съд на Девети район. Договорът му беше за една година, но издържа само шест месеца.

Напусна в началото на 1994 — годината на голямата стачка в професионалния бейзбол, само два месеца след като положи изпит пред Щатската адвокатска колегия. Искаше да играе бейзбол, това беше мечтата на живота му. Замина за Виро Бийч, Флорида, където го поканиха да замести един от стачкуващите титуляри на „Доджърс“.

И успя да пробие.

Седнал на бара в „Шамрок“, той обясни на Харди, че никога не е имал желание да играе ролята на стачкоизменник. Единственото му желание било треньорите на „Доджърс“ да го изпробват още веднъж. Зрението му се оправило, бил в отлична форма. Надявал се да тренира с основния състав през пролетния полусезон, да го пускат периодично като резерва, а през останалото време да играе някъде под наем.

Така и станало. Сезонът 94-та започнал в „Албакърки Дюкс“ — отбор от трета А дивизия, далеч по-ниско отколкото бил седем години по-рано.

Но желаният пробив в кариерата му така и не се осъществил. Авантюрата в Албакърки, в името на която беше рискувал всичко, продължила едва шест седмици. В продължение на седем мача не отбелязал нито една точка, коефициентът му паднал до 0.192 и ръководството на отбора му показало вратата. По дяволите, каза на Харди той. Бях готов да сложа край на живота си!

Греъм имаше широки рамене и дълги бедра на маратонец. Лицето му под златистата грива беше квадратно и гладко избръснато. Днес беше облечен в сиво-синьо спортно сако, под него имаше тъмносиня риза с отворена яка, избелели дънки и остри каубойски ботуши.

Седна в тапицирания стол пред бюрото на Харди, приведе се напред и опря лакти на коленете си. Харди обърна внимание на ръцете му със здраво преплетени пръсти. Ръце на работник, здрави, силни и изразителни. На по-късна възраст такива ръце се наричат жилести…

— Честно казано, дори не зная защо съм тук — усмихна се с леко притеснение Греъм.

— Понякога и аз се чувствам така — съчувствено сбърчи лице Харди, седна на ръба на бюрото и подхвърли: — Баща ти ли?

Греъм кимна.

Салваторе Русо (или Сал Сьомгата, както го беше кръстил репортерът Хърб Каен) отново беше гореща новина за медиите. Според последните съобщения, отчаян от влошеното си здраве и финансов банкрут, в петък вечерта Сал гаврътнал няколко коктейла, а след това си инжектирал конска доза морфин. Оставил надлежно попълнен формуляр за отказ от спешна помощ, но когато линейката пристигнала, той вече бил мъртъв.

За широката публика Сал беше никой, но юридическата общност на Сан Франциско го познаваше много добре. Всеки петък Сал се качваше на раздрънканото си камионче „Форд“ и предприемаше обиколка из района с най-големите адвокатски кантори в града.

Харди често го виждаше да паркира оттатък Съдебната палата, където спускаше канатите на пикапа и излагаше стоката си: прясна сьомга, есетра, едри миди, хайвер и всички останали морски дарове, до които беше успял да се докопа. Клиентите му бяха ченгета, съдии от всички инстанции — Федерален, Общински и Върховен съд, адвокати, шерифи, агенти на ФБР, както и чиновниците от двете големи учреждения наблизо: Съдебната палата и Общината.

Камиончето се появяваше само един път в седмицата, но стоката на Сал винаги беше прясна и далеч по-евтина от тази на пазарите. Изкарваше достатъчно, за да се издържа. Още повече че търгуваше незаконно, без разрешително и без да плаща данъци.

Неговите сьомги бяха с отрязани опашки — знак, че са били уловени от любители и не могат да бъдат продавани. Същата история беше и с мидите — законът забраняваше на частни лица да ловят миди с търговска цел. През зимата предлагаше кралска сьомга, която със сигурност беше ловена с мрежи от индианци бракониери. Но бизнесът си течеше безпрепятствено, при това години наред.