Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

Започна да лае по тях.

Цвай извади пистолета си. Щеше да застреля и шибаното куче.

Това беше може би най-трогателната гледка на света.

Мъничката Рокси лаеше свирепо към приближаващите редици безстрастни бронзови.

Автоматите не забавиха крачка.

Рокси продължи да лае.

След като видя, че номерът не минава, тя наведе глава, захапа яката на Джак и се опита да го извлече към микробуса.

Гледката вече беше наистина необикновена.

Мъничкият черен пудел, който не стигаше и до коляното на човек, тежащ само петнайсет килограма и със сакат заден крак, отчаяно се опитваше да издърпа човешкия си господар, за да го спаси.

Но Джак беше твърде едър, прекалено тежък.

Скимтяща от напъните, Рокси изпусна на няколко пъти яката му и безжизненото тяло на Джак се отпускаше на земята.

Но всеки път Рокси отново захапваше яката и започваше да го влачи в решителен, но безполезен опит да го спаси.

В мъгливия свят на ума на Джак всичко това се случваше някъде много, много далече.

Той чуваше лая, стъпките и роторите на хеликоптера. Дори чувстваше как го влачат, но в състоянието, в което се намираше, това усещане беше чуждо и умът му не беше в състояние да го интерпретира.

И тогава чу нещо, което умът му можеше да разбере — глас, който също идваше някъде отдалеч.

Женски глас.

Глас, който познаваше.

Глас на млада жена.

Но когато го позна, разбра със сигурност, че сънува, тъй като беше невъзможно тя да е тук…

Защото гласът беше на Лили.

— Всичко е наред, Рокси — казваше тя. — Добро момиче. Добро момиче. Поехме го. Държим го. Зоуи?

— Добре, Трейси, направи го — каза гласът на Зоуи.

В сегашното си състояние, пленник в собственото си тяло, Джак не знаеше какво да мисли.

Явно беше, че Лили не е тук. Тя също беше заспала.

Зоуи също не можеше да е тук. Тя беше другаде, на друга мисия — но Джак не можеше да си спомни къде точно.

Може би това се случваше накрая, в миговете преди смъртта. Докато тя те взема, чуваш гласовете на хората, които си обичал най-много — в неговия случай гласовете на Лили и Зоуи.

И тогава усети внезапни бодежи зад ушите си и…

… Джак Уест-младши се надигна и седна на пътя пред портата Яфа, буден и съвсем жив!

За момент силните прожектори на хеликоптера го заслепиха и той вдигна ръка, за да защити очите си.

Няколко неща се случиха едновременно:

Нещо малко, черно и космато скочи в скута му.

Рокси.

Тя облиза свирепо лицето му и го олигави целия, за да покаже обожанието си.

Някакви човешки ръце го сграбчиха в силни прегръдки и той чу гласа на Лили.

— Татко!

Когато очите му привикнаха с ярката светлина, Джак видя, че наистина е Лили — неговата Лили, будна и жива, го държеше в прегръдките си.

После започна стрелба, силна и близка, и Джак видя три фигури да стоят недалеч от него и Лили и да стрелят към приближаващите бронзови редици.

Зоуи.

И Стреч.

И Алойзиъс Найт.

Но как беше възможно? Последния път, когато беше видял Стреч и Алойзиъс, те спяха…

Точно сега това нямаше значение.

Тримата явно използваха специалните куршуми, защото бронзовите падаха, а Йегер Цвай си плю на петите.

Джак още не беше сигурен, че това не е някакъв безумен сън, предизвикан от звъна на камбаната.

И после, прикривани от все още стрелящите Стреч и Алойзиъс, Лили и Зоуи го вдигнаха заедно с още някаква тъмнокоса жена, която не беше виждал никога, и го понесоха към микробуса, зад чийто волан седеше сестра Линда.

— По-бързо, мамка му! — извика старата монахиня насред стрелбата.

„Май наистина е някакъв смахнат сън“ — помисли си Джак.

След секунди вече беше вътре до все още отпуснатите тела на Мечо Пух и Истън и се отдалечаваше от Стария град. Надигна се и видя през задното стъкло как Йегер Цвай гледа яростно след тях.

Докато микробусът се носеше по пустите улици на модерния Йерусалим, Джак започна да идва на себе си.

Сестра Линда караше като демон и изобщо не намаляваше скоростта на завоите по улиците с жилищни блокове от двете страни.

— Линда! — извика Зоуи. — Не можем да избягаме на хеликоптера, след като се издигне! Трябва да се скрием! Вкарай ни веднага под земята!

В отговор сестра Линда рязко завъртя волана и колата се понесе по рампата на подземен паркинг под един жилищен блок.

Спуснаха се три нива, преди Линда да набие спирачките.

Джак още лежеше на едната си страна и се опитваше да проумее внезапното си и неочаквано спасение.