Роджър Зелазни - Син кон, танцуващи планини

В Горящите извори завих надясно и се понесох през платото Артайн. Заклах водача на Кертите от Шерн, тъй като глутницата й ме тормозеше от бойниците по високите кули сред каньоните в тези земи. Останалите се отказаха от лова и ние преминахме под зелен дъжд, леещ се от оловносиво небе. Оттам потеглихме надолу към равнините — там, където пясъчните дяволи вилнеят и пеят за тъжните каменни вечности, каквито са били някога.

Най-сетне ветровете утихнаха и Шаск, моят смъртоносен кон, синият жребец от Хаоса, спря пред разстлалите се отпреде ни алени пясъци.

— Какво има? — попитах го.

— За да стигнем до Танцуващите планини, трябва да пресечем пясъчния проток — отвърна Шаск.

— И колко време ще ни отнеме?

— Почти пелия остатък от деня — предположи той. — Това е най-тясната ивица пясък. За правото да преминем именно тук вече частично сме се разплатили частично. Останалото ни очаква в самите планини, защото ще се наложи да пресечем там, където са най-активни.

Вдигнах манерката си и я разлюлях.

— Струва си риска — заявих, — стига планините да не танцуват по скалата на Рихтер.

— Не, но съществува лека естествена земетръсна дейност там, където Сенките на Амбър се пресичат с тези на Хаоса — при Великия Процеп.

— Знам какво представляват бурите на Сенките, а онова явление се нарича именно така: „остатъчен сенчесто-бурен фронт“. И все пак ми се ще за продължим напред, а не да вдигаме лагер там.

— Когато ме избра, лорд Коруин, аз те предупредих, че на дневна светлина нямам равен сред конете. Но нощем се превръщам в неподвижна змия, вкаменявам се и изстивам досущ като сърцето на демон, и се разтапям едва на разсъмване.

— Да, помня, че беше така. Ти наистина ми служиш отлично, както и обеща Мерлин. Е, май ше е най-добре да пренощуваме от тази страна на планините, а да поемем на път утре.

— Фронтът, както вече казах, се мести. Би могъл да те настигне някъде в предпланините, че и по-рано. Стигнем ли веднъж онази област, няма значение къде ше прекараме нощта — над нас или наблизо ще се вият Сенки. Най-добре слез, разседлай ме и си свали багажа, за да си сменя формата.

— В какво ше се превърнеш? — попитах аз, докато скачах на земята.

— Според мен, за тази пустиня най-подходящ ще е гушер.

— Добре, Шаск, да бъде както ти е най-удобно — ако искаш гущер, гущер да е.

Заех се да го разпрягам. Колко прекрасно бе отново да си на свобода…

В образа на син гушер Шаск беше невероятно пъргав и, както ми се стори, не знаеше умора. Още преди да падне здрач, бяхме пресекли пустинята и вече внимателно разглеждах пътеката, която водеше нагоре през предпланините. Шаск с леко съскане заяви:

— Както ти казах, тук във всеки един момент могат да ни настигнат Сенки. Преди да вдигнем лагер, да отдъхнем и да похапнем, силите ще ми стигнат за още около час изкачване. Какво ще кажеш по въпроса?

— Да тръгваме тогава! — отговорих аз.

Дърветата си сменяха листата направо пред очите ми. Пътеката от време на време налудничаво криволичеше и сменяше посоката си, а под нас се променаше напълно. Годишните сезони се редуваха и отминаваха: зноен вятър заменяше снежната буря, а после изведнъж напълваше пролет и всичко разцъфваше. Пред погледа ми се мяркаха ту някакви кули, ту хора от метал, магистрали, мостове и тунели, които изчезваха веднага… После целият танц се изместваше и ние пак се изкачвахме по планинската пътека.

Най-накрая спряхме да лагеруваме на спокойно местенце недалеч от върха. Докато се хранехме, се събраха облаци и някъде отдалеч се разнесоха първите отгласи на гръмотевици. Измайсторих си нисък навес. Шаск се сви наблизо, превърнал се в крилата змия с драконова глава и пера.

— Лека нощ, приятелю — пожелах му аз, когато паднаха първите дъждовни капки.

— И… на… теб… Коруин — тихо отвърна той.

Легнах по гръб, затворих очи и почти веднага заспах.

Не знам колко време съм спал. Събуди ме страховита гръмотевица — стори ми се, че изтрещя точно над главата ми.

Преди отново настъпи тишина вече бях седнал и измъквах Грейсуондир от ножницата му. Отърсих съня от очите си и наострих уши. Имах усещането, че нещо липсва, само че не можех да разбера какво точно.

Яркият проблясък на мълния разряза небесата и отново отекна гръмотевица.

Потръпвайки, аз затаих дъх в очакване на продължението, но внезапно бурята стихна. Пълна тишина…

Подадох изпод навеса първо ръката си, а после и главата. Дъждът беше спрял. Значи ето какво ми липсваше — шумът от падащите капки… Погледа ми привлякоха отблясъци светлина някъде иззад планинските била.