Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

Джак замръзна от ужас, когато видя какво виси под хеликоптера.

Гигантска метална сфера.

Камбана на сирените.

Не беше виждал такава от Москва. Беше забравил колко са големи.

— О, не. Не, не, не…

Замаха трескаво на Мечо Пух и Истън и — колкото и странно да беше за този момент — забеляза, че Истън е взел Рокси със себе си.

„Господи — помисли си Джак. — И кучето ми е тук насред цялата лудница“.

Примигна, за да пропъди тази мисъл.

— Слагайте си слушалките! Сфинкса още има хора тук!

Посегна към собствените си слушалки, които висяха на врата му.

Но преди да успее да си ги сложи, хеликоптерът се разклати, огромната камбана се люшна…

… и удари…

… и за свой абсолютен ужас Джак я чу, чу единствения й удар и в този смразяващ момент разбра, че ще потъне в сън.

Тъй като в Москва беше носил защитни слушалки, досега не беше чувал звъна на такава камбана.

Той беше странно прекрасен, дори зловещо прекрасен, подобен на гонг, но по-лек, по-сладък.

Мозъкът му погълна звука на камбаната, центровете му на удоволствие полудяха.

Джак видя как Мечо Пух изпада от микробуса, с който беше пристигнал; как Истън се отпуска в седалката си.

И тогава сладкият звук на камбаната заля и Джак и докато силите му гаснеха и сънят го обгръщаше, той успя да промълви само една последна дума:

— Не…

После настъпи мрак.

Сънят на сирените.

Много странен вид сън, откри Джак. По-скоро гранично състояние, отколкото дълбок сън.

Сякаш беше заспал, но и частично буден. Очите му бяха затворени и за всеки страничен наблюдател би трябвало да изглежда заспал, изгубен в предизвиканата от камбаната кома.

И въпреки че очите му бяха затворени, Джак чуваше света около себе си, макар и отдалеч, смътно и приглушено, сякаш се намираше под вода.

Но не можеше да помръдне.

Колкото и да се мъчеше да заповяда на мускулите си да се раздвижат, не можеше да ги накара да се подчинят.

Беше парализиран. Парализиран и сляп, а в същото време обречен да чува сякаш отдалеч какво става около него.

Например чу как хеликоптерът прелетя над главата му. Обикновено оглушителният трясък на роторите му прозвуча като далечно думкане.

Усети го как се приземява на широкия булевард пред портата Яфа — булевард, през деня обикновено задръстен от туристически автобуси.

После чу и усети стъпките.

Множество стъпки — тежки, в съвършен унисон.

Звукът на бронзови…

Ставащ все по-силен.

Приближаващ.

Към него.

И точно тогава, колкото и невероятно да изглеждаше, Джак чу не друго, а кучешки лай.

Джак не беше в състояние, но ако можеше, щеше да се види как лежи по гръб на широкия булевард пред портата Яфа, под стените на Йерусалим.

Недалеч от него беше микробусът с отпуснатите фигури на Мечо Пух и Истън, които също бяха заспали.

Хеликоптерът беше кацнал на двеста метра от него. Ослепителните лъчи на прожекторите му бяха насочени право към Джак.

От задната му рампа излязоха двайсетина бронзови.

Закрачиха в строй, в пълен унисон към спящата фигура на Джак Уест-младши.

След тях самоуверено и небрежно вървеше Йегер Цвай, рицарят на Златната осмица, който не беше успял да убие Джак в Москва.

Със защитни военни слушалки на ушите.

Цвай се ухили гадно.

Не можеше да повярва на късмета си.

Беше получил втори шанс да убие Джак Уест-младши.

След като удари камбаната над Йерусалим и приспа жителите му, Йегер Цвай се канеше да напусне града, когато се появи Растор със страховитата си войска.

Цвай и хеликоптерът му се спотаиха и наблюдаваха как Растор взривява Храмовия хълм и изпълнява Падането на светлината на яркия зелен лъч от Луната. Използването на камбаната срещу него не беше опция, тъй като той и хората му носеха предпазни слушалки. А изгубването на камбаната и позволяването тя да попадне в ръцете на генерала, който имаше много по-мощен самолет от този на Цвай, трябваше да се избегне на всяка цена.

После Растор се махна, появи се Уест и Цвай видя възможност да си отмъсти.

И сега Джак беше в ръцете му, парализиран и беззащитен, оставен изцяло на милостта му.

И тогава се случи нещо наистина шантаво.

Малък черен пудел скочи от микробуса до Уест и се втурна към него.

Йегер Цвай се намръщи.

На ярката светлина на прожекторите малкото черно куче застана до тялото на Уест, разперило широко предните си лапи, и заръмжа към Цвай и приближаващите бронзови.

И направи онова, което правят кучетата.