Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

В източната стена на хълма зееше гигантска дупка.

Огромна грозна рана, широка поне сто метра.

Гигантски блокове от някогашната подпорна стена, очевидно взривена навън от множество мощни експлозии, бяха изпопадали по склона, достигайки до пътя долу.

По краищата на дупката бяха поставени мощни прожектори, които я осветяваха ярко.

Но наоколо не се забелязваше никакво движение.

Нямаше никакви хора.

Над и отстрани на дупката бяха зарязани двайсетина военни изкопни машини — булдозери и кранове, които бяха разчистили отломките за по-лесен достъп.

Но хората, които ги управляваха, бяха изчезнали.

А жителите на Йерусалим, приспани часове по-рано от камбаната на Сфинкса, не бяха имали възможност да окажат каквато и да било съпротива на Растор.

Нямаше никаква следа от огромния V-88 „Кондор“, който Джак беше видял по телевизията да виси над града и на който Зоуи и останалите се бяха натъкнали в Рим.

— Алби — каза Джак в микрофона си. — Колко остава до изчезването на лъча от Луната?

— Четири минути — отговори Алби.

Джак полетя към дупката и вече разкрития Падащ храм в нея.

Кацна в огромния изкоп, окъпан в зловещото зелено сияние на лъча от Луната.

Мащабите на пораженията около него бяха чудовищни. Навсякъде бяха разхвърляни канари с размерите на автобуси. Изкопните работи на Растор бяха превърнали подземната някога зала на Падащия храм в огромна пещера без таван.

Джак забърза към Падащия храм, доскоро останал скрит в продължение на хиляди години точно под Купола на скалата.

Подобно на другите при Мон Сен Мишел и Монблан, този имаше формата на пумпал, с осем каменни нива на горната половина и по-тънка долна половина, също от осем нива, които бяха открити отстрани и се свързваха със стълби по тънки златни колони.

С премахването на тавана на пещерата веригите на храма бяха паднали, но въпреки това по някакъв начин структурата висеше над шахтата.

Тогава Джак забеляза четирите дебели стоманени стълба — модерна човешка изработка, — които поддържаха Падащия храм в средата.

„Какво е това? Някакъв капан? “

Под храма видя шахтата, в която структурата трябваше да пропадне по време на изпитанието.

Всичко това беше осветено от зарязаните прожектори на Растор и зеления лъч от Луната.

„Нещо не е наред… “ — каза си Джак.

Застана пред огромния Падащ храм, на ръба на тъмната шахта.

Внезапното пращене на говорител разпръсна тишината. Последва глас.

— Здравейте, капитан Уест.

Гласът на Растор.

Джак рязко се обърна, затърси с очи и видя радиостанция, лежаща на няколко крачки от него, до ръба на шахтата.

— Закъсняхте. Както за Падането, така и за да спасите майка си.

Джак извади едната пушка и се завъртя в търсене на Растор.

Но тук нямаше никого.

Беше сам в огромния взривен изкоп.

И тогава я забеляза — малка камера, монтирана на един от булдозерите наблизо.

Растор го наблюдаваше отнякъде.

Джак вдигна радиостанцията. Растор заговори отново:

— Вашата репутация ви изпреварва, капитане. Репутация на човек с твърда решимост, извършил героични дела, когато всичко изглежда изгубено. Репутацията на човек, спасяващ онези, които не могат да се спасят сами.

— Докато има шанс, не се отказвам — каза Джак.

— Да, но вече официално нямате шансове — каза Растор. — Вече изпълних Падането. Направих го преди да пристигнете и изтеглих храма със самолета си. Вие обаче няма да имате този шанс.

В този момент, сякаш по даден сигнал, зеленият лъч от Луната угасна.

— Джак — каза гласът на Алби. — Разполагаш с още три минути, светлината още е там, но нещо я блокира. Явно Растор е покрил отново пиедестала с термичното фолио.

— Точно това направих — потвърди Растор. — Но стига на тази тема, капитане. Знам, че искате да ме питате още нещо.

— Къде е майка ми? — с равен глас каза Джак.

— По-близо до вас, отколкото до мен — леко развеселено отвърна Растор.

Джак се обърна, затърси с очи и извика:

— Мамо! Чуваш ли ме? Мамо!

— Джак…! Джак…!

Гласът на Мей.

Но приглушен, отекващ и изпълнен с болка.

Джак се дръпна назад от Падащия храм, за да може да надникне към долните му нива.

— Джак! — отново извика майка му.

И Джак я видя и изпъшка:

— Мамицата му…

Едва виждаше Мей на най-долното ниво на Падащия храм.

Тя лежеше с гръб, притиснат в долната страна на храма, с лице надолу, право към тъмната бездна, като някакво противно украшение на водещия край на падащата структура.