Мэтью Рейли - Двете изгубени планини

Сфинкса стигна до средната част на храма при стълбата, която се спускаше през една дупка към долната половина.

— Четирийсет секунди, ваше величество…

Сфинкса забърза надолу по скобите на стълбата.

Беше тренирал многократно това спускане в имението си.

Огромният храм летеше надолу в шахтата, набираше скорост…

Сфинкса пропадаше с него — и се спускаше към долните му нива.

Усещането да се спуска така трескаво, докато самият храм падаше, беше странно. Сфинкса не разполагаше с много време — когато храмът престанеше да се ускорява, той щеше да достигне състояние на безтегловност и нямаше да може да се движи… ако преди това не стигнеше най-долното ниво.

— Двайсет и шест секунди…

Сфинкса продължаваше надолу към следващото ниво, без да обръща внимание на профучаващите покрай него стени на шахтата.

— Петнайсет секунди…

И ето че стигна.

До най-долното ниво…

… където видя висок до кръста диамантен олтар с още четири вдлъбнатини във форма на длан, на които имаше знаци — този път във формата на V.

— Десет секунди до втория пръстен…

Сфинкса стовари ръка върху едно от изображенията — усети как издигнатият релеф се притиска в кожата на двата му невредими пръста…

… Падащият храм профуча през втория грамаден пръстен в кръглата стена на шахтата…

… олтарът под ръката на Сфинкса се нажежи и вторият знак обгори ръката му…

… и в същия миг с оглушително скърцане един дебел метален обръч изскочи от централната част на Падащия храм, като направи тази част с няколко педи по-широка, и подейства като спирачка, когато опря стената на шахтата сред дъжд от искри…

… и забави падането на структурата.

Храмът се разтресе и спря. Сфинкса още беше на най-долното ниво.

Погледна надолу.

На няколко десетки метра под него се намираше дъното на шахтата — равна плътна скала.

Зави му се свят от притока на адреналин.

Погледна дясната си ръка.

Пет червени линии преминаваха по петте му пръста — трите от знака W и двата от V бяха образували един символ, жигосан върху ръката му.

Беше успял.

Беше оцелял при Падането.

И се беше сдобил с ключа към Лабиринта — отпечатан върху дланта му.

— Ваше величество, чувате ли ме? — разнесе се гласът на Мендоса и го изтръгна от унеса му. — Добре ли сте?

— Да — каза Сфинкса. — Свършено е. Спуснете веригите и ме издърпайте.

Докато тежките вериги дрънчаха в шахтата, спускани от някакъв невидим механизъм в тавана, Дион Десакс усети как телефонът му избръмча.

Погледна екрана. Беше получил съобщение:

СИНКО,

ТУК СЪМ. ГОРЕ В НЕФА.

МОЛЯ ТЕ, НЕКА ПОГОВОРИМ ОТНОВО.

БАЩА ТИ

Дион се огледа да провери дали някой от намиращите се наблизо е видял съобщението, но никой не му обръщаше внимание.

Докато всички гледаха как огромните вериги се спускат в шахтата, той се измъкна през най-близката врата.

След минути Дион Десакс влезе в нефа на църквата на върха на Мон Сен Мишел.

Озова се във великолепна стара катедрала с висок таван, витражи и десетки високи средновековни колони.

В момента всичко беше осветено от зловещата зелена светлина.

На тази светлина Дион видя, че върхът на кулата е махнат, за да може яркият зелен лъч от пиедестала на Луната да проникне в катедралата и да продължи през дупката в пода, скрита доскоро под олтара, който сега беше избутан настрани.

В църквата нямаше жива душа.

Всички бяха долу, в Залата на Падащия храм.

После зеленият лъч се измести и бледата сребриста лунна светлина отново изпълни нефа.

Хадес се появи иззад една колона, без да откъсва очи от Дион.

— Сине.

— Татко — с равен глас отвърна Дион.

Хадес излезе в осветения от луната неф.

— Провалих се, Дионисий. Аз те превърнах в мъжа, който си.

Дион не отговори. Обезобразената му челюст потрепна под маската, скриваща половината му лице.

— Бях твърде строг, прекалено неотстъпчив — каза Хадес. — Поставих дълга пред семейството си и те накарах да ме намразиш.

Замълча за момент и преглътна сълзите си.

— Господи, дори не ти измислих прякор. Дион, просто искам да кажа, че съжалявам.

Дион зяпна неразбиращо баща си.

После бавно свали маската си.

Хадес не успя да се сдържи и трепна от онова, което се разкри пред очите му.

Долната лява половина на лицето на Дион представляваше смесица от кожа и кост — резултат от куршума, изстрелян от Алби Калвин в Подземния свят по време на хаоса след Големите игри. Челюстта му сякаш беше оформена от разтопен пластилин.